Проломът

— Хората наричат този проблем парадокс на дядото. Много се говори за него. Какво ще стане, ако се върнеш във времето и убиеш дядо си, преди да е срещнал баба ти? Дали преставаш да съществуваш, тъй като си попречил на собственото си раждане? Не. Пристигането ти в миналото се превръща в твоето раждане, дори това да означава да се родиш напълно израснал, със спомени за детство, което може и никога да не се състои. В моя случай нещата не са по-различни. Може някога и да съм бил създаден от Травис Чейс, но пристигането ми през осемдесет и девета стана моето създаване, което предхожда другото. Парадоксът на дядото е заблуда. Аз съществувам. Съвсем просто е. И след като свърших онова, за което бях изпратен, ще се изключа. Завинаги.

— Чакай — каза Травис. — Кажи ми какво ще се случи в моето бъдеще. Какво ще ме превърне в… в онова, което ще стана? Мога ли да го избегна?

Блекбърд тихо се засмя в главата му, сякаш намираше идеята за абсурдна. Но не го каза.

— Не бива да говоря за това.

— Но аз не разбирам — каза Травис. — Дали другият… дали аз… съм искал да рестартирам всичко и да имам втори шанс? Шанс да не се превърна в някакъв злодей?

— Онзи Травис, който ме изпрати, не се смяташе за злодей. Че кой мисли така за себе си?

Преди Травис да успее да попита още нещо, Блекбърд проблесна ярко в ръката му. Толкова ярко, че го накара да се извърне. Видя собствената си сянка върху стената, огромна и ужасяваща. После тя изчезна. Травис погледна Блекбърд. Лежеше тъмен и мъртъв в шепата му.

— Травис?

Пейдж. Зад него, при входа на купола.

Бележката още беше в другата му ръка. Пред него; тя още не я беше видяла.

Можеше да й я покаже. Да й разкаже всичко. Да започне от самото начало, да намери някакъв начин да не допусне онова, което можеше да се случи.

Стъпките й се приближаваха.

Травис сгъна бележката и я пъхна в колана на невидимия костюм — все още носеше долната половина. Листът изчезна половин секунда преди Пейдж да застане пред него и да го погледне в очите.

Престори се, че едва сега забелязва, че е тук. Сякаш е бил замаян от Пролома, изцяло погълнат от него.

Вече я лъжеше, а още не бе казал нито дума.

Тя видя Блекбърд в ръката му. Очите й се присвиха. Погледна го объркано.

— Ключа ли си свалил? Опасен е дори без него…

Той го вдигна на светлината и й показа подобния на целофан ключ, който все още бе закрепен за него.

— Мъртъв е. Изключи се, след като убих Пилгрим. Не зная защо.

Тя се вгледа внимателно в очите му. Дори и да заподозря нещо, не го показа. Пристъпи към него. Погледът й омекна. Ръката й докосна неговата.

— Хей — каза тя. — Свърши се. Каквото и да беше, свърши.

Травис кимна и успя криво-ляво да се намръщи. Пейдж се сгуши в прегръдката му.

Откри, че се взира над рамото й към Пролома. Син и пурпурен като натъртване, протягащ се някъде към безкрайността. Замисли се за бъдещето си, за другия път, водещ към нещо, което не можеше да види. Към нещо, което щеше да го превърне в човек, когото Пейдж ще иска да види мъртъв. Към нещо, което лежеше на пътя му в тъмното, на години и километри от този момент. И чакаше.

— Свърши — отново каза Пейдж.

Травис я прегърна по-силно. Надяваше се да е така.