Проломът

— Ще ти разкажа историята на живота ти такава, каквато щеше да бъде, ако не се бях намесил и не бях започнал да променям нещата — каза Шепот. — Петнайсет години в затвора. Излизаш. Не се местиш в Аляска. Включваш се в софтуерния бизнес на брат си в Минеаполис. Той ти показва как се правят нещата. Учиш се много бързо. Оказва се, че програмирането е просто друг вариант на детективска работа, а ти си природно надарен за нея. Всичко се свежда до причинно-следствени връзки и разсъждения ако тогава, погледнати през призмата на творчеството. Талантът ти неимоверно подобрява прохождащата система за изкуствен интелект на брат ти, Уайтбърд. През годините тя се развива на скокове, като имената на новите версии съответстват на цветовете на коланите от бойните изкуства, точно като старите осембитови игри, върху които я тествате. Първата версия е Уайтбърд. Втората — Йелоубърд, третата — Грийнбърд. Към април две хиляди и четиринадесета брат ти е прехвърлил проекта изцяло на теб. Ти създаваш Блубърд и „Сони“ я купува за двеста и четиридесет милиона долара. Системата ти става стандартно ядро на компютърния интелект в игрите. Тангента те забелязва. През октомври същата година те привличат да живееш в Бордър Таун и да работиш върху специализиран софтуер и хардуер за тях, основан на архитектурата на Блубърд. Правиш много бърза кариера и ставаш един от най-високопоставените служители на организацията. В някакъв момент след това — тук нямам право да ти разкривам подробности — нещата тръгват на зле.

— Колко зле?

Мина покрай Н48 — номерата на етажите бяха изписани върху вратите на асансьора.

— По-добре да не говоря повече за това, докато не видиш Единица нула шест девет седем.

Шепот млъкна. Травис не си направи труда да задава още въпроси.

Със спускането в шахтата ставаше все по-светло. Погледна надолу и видя дъното и останките от кабината на асансьора. Ударът бе избил вратата на Q51. Светлината идваше от коридора. Самата кабина се бе сплескала до такава степен, че блокираше само долната половина на отвора. Лесно щеше да се измъкне от шахтата.

— Травис? — Беше гласът на Пейдж, някъде отгоре. — Травис, къде си?

Беше объркана и разтревожена и на Травис му се прииска да й отговори. Да извика нагоре, да й каже, че е добре, че след малко ще се върне при нея.

— Трябва да си сам — каза Шепот.

Не го принуждаваше. Просто му казваше. Травис кимна и тръгна по коридора. Пейдж продължаваше да го вика.

Към края на коридора. Към грамадния черен купол. Към входа като на иглу, през стъклената врата.

Проломът чакаше в малката си звуконепроницаема клетка. Пурпурен и син, дълбините му се свиваха в една точка.

Вече виждаше пристигащата единица. Формата й се очертаваше на главозамайващата цветна светлина на тунела. Нещо бяло и почти безтегловно се рееше през него като перце в тръба на климатик. Но не беше перце. Никак даже. Беше на около трийсет метра в тунела. После на двайсет. На десет.

Травис отвори вратата и Проломните гласове го пронизаха моментално, подобно на върхове на скалпели, забити в тъпанчетата му. Помисли си за Дейв Брайс, останал тук с този звук, докато не изгубил разсъдъка си.

Единица 0697 излезе от Пролома и се отпусна върху приемащата платформа. Беше лист хартия, върху който бе написано нещо.

Травис се наведе и го взе. Очакваше да види драсканиците на Шепот или някаква извънземна писменост, която изобщо да не е в състояние да разбере.

Оказа се, че е на английски, със стегнат и четлив почерк.