Проломът

Джакли. Гилотиниран чисто, когато кабината на асансьора бе минала плътно до бронираната врата. Срязан като за учебник по анатомия, направо през задника. Кръвта бълваше от тялото му като вода от стисната гъба. Все още беше жив. Горната му половина продължаваше да виси в лабораторията, извън полезрението на Пилгрим. Но не и извън обхвата на слуха му. Писъкът продължаваше и продължаваше, пронизителен и несвързан.

Това не можеше да е част от шибания план. Как беше възможно Шепот да позволи подобно нещо?

Обърна се. Погледът му се насочи към стоманената кутия с дръжка на метър и половина от него. От процепа струеше синя светлина.

Не направи крачка към нея. Очите му се спряха върху нещо друго, което го накара да замръзне.

Пистолет. Увиснал във въздуха. На метър от него. Насочен към лицето му.

В коридора настъпи мълчание. Дори писъците на Джакли престанаха. Пистолетът висеше непоклатимо в нищото.

— Но аз направих всичко, което ми каза той — промълви най-сетне Пилгрим и чу треперенето на собствения си глас. — До най-малката подробност.

— И точно затова си тук — произнесе нечий глас.

Пилгрим видя блясъка от дулото, но не доживя да чуе гърмежа.

45.

Можеше да остави всичко да приключи сега.

Пилгрим бе мъртъв. Шепот се намираше в кутията си. Можеше да изчака Пейдж и останалите да слязат. Точно сега те тичаха надолу по стълбите от трийсет етажа по-горе. Щяха да пристигнат след две-три минути.

Можеше да остави всичко да приключи просто така.

Само че не бе в състояние.

Защото Шепот се бе намирал на свобода през всичките тези години и бе пускал из целия свят пипалца, които се събираха точно в този момент. На път беше да се случи нещо много голямо, независимо дали той щеше да го остави в кутията му, или не. Усещаше го. Всичко, което бе извършило това нещо през двайсетте години, откакто бе на Земята, беше имало една-единствена цел — да постави Травис в този коридор, в този момент, сам.

За това си имаше причина.

Време бе да разбере каква е тя.

Приклекна, остави пистолета, отключи стоманената кутия и я отвори. Синята светлина блестеше ослепително. Травис свали горнището на невидимия костюм, пусна го до стената и с голата си ръка вдигна Шепот.

Този път ефектът на опиянението липсваше. Нямаше го еротичното чувство, избутващо настрани логиката и волята му. Просто гласът на Емили Прайс, спокоен и отмерен.

— Здравей, Травис.

— Здравей — каза той.

— Колкото и невероятно да изглежда, наистина не ми е до ебаване. Какво ще кажеш направо да пристъпим по същество?

— Добре — каза Травис.

— След малко повече от три минути от Пролома ще излезе нещо много важно. Единица нула шест девет седем. Много е важно да си там и да я вземеш. Самичък.

— Какво представлява тази единица?

— Ще видиш. Време е да тръгваш надолу, Травис. Докато слизаш, ще ти кажа всичко, което имам право да ти разкрия.

Травис погледна вратата на стълбището, през която след около минута щяха да пристигнат Пейдж и колегите й. Мина покрай нея, влезе в шахтата и стъпи на стълбата. До Q51 се стигаше само с асансьор.

Шепот не му пречеше да се спуска; Травис освободи два пръста от заетата си ръка, за да се хваща за скобите. Синята светлина запулсира с ритъма на сърцето му, осветяваше стените на шахтата.