Проломът

Вътрешната стена срещу мониторите беше разбита от експлозия, дори носещите стоманени колони бяха огънати и обгорени. Между две от тях към скъсаните проводници имаше допълнително закачена паяжина от тънки жици и различни компютърни кабели. Това бе резултатът от половин час работа, благодарение на която защитата на Бордър Таун отново работеше.

Травис беше метнал карабината на рамото си. Тя бе единственото видимо нещо по него. Можеше да влезе и да застреля четиримата за секунди, дори без костюма — никой от тях нямаше оръжие подръка. Но най-вероятно повечето хора на Пилгрим се намираха точно под това помещение, в контролната зала на сигурността. Стрелбата щеше да се чуе там, така че трябваше да ги очисти безшумно. Всъщност абсолютно безшумно.

Свали карабината и я подпря на стената до вратата. Без да престава да следи мъжете през стъклото, завъртя бавно дръжката и отвори вратата. Секунда по-късно я затвори, този път от вътрешната страна. Главите им продължаваха да са обърнати към мониторите.

Как да го направи? Имаше няколко възможности. На пода под поправените жици имаше различни инструменти, някои с остри ръбове, макар да не бяха много големи. Имаше отвертки, които ставаха прилични оръжия за намушкване. Един от инструментите обаче идеално подхождаше на липсата на финес на Травис. Шейсетсантиметрова щанга. Травис я вдигна с две ръце, за да не издрънчи по пода и да го издаде. Обърна се към четиримата, които бяха с гръб към него, и сграбчи оръжието си като бейзболна бухалка. Погледна екзекутираните на пода — отворените им очи все още показваха паниката, в която бяха умрели.

Изобщо не се чувстваше зле от това, което смяташе да направи.

Четиримата седяха наредени един до друг. Чудесна редица мишени. Травис реши да започне от десния край и да продължи до левия, като има достатъчно място за замах.

Първият удар прозвуча като чупене на суров клон. Травис улучи мъжа точно над ухото и черепът му хлътна най-малко два и половина сантиметра. Тялото полетя настрани към втория, който обърна глава точно навреме, за да получи удар право в челото. Очите му се затвориха и той също падна от стола си. Третият имаше близо секунда да реагира. Нямаше представа какво се случва, но ръцете му сами полетяха да закрият лицето, докато надаваше писък. Безполезна стратегия. Травис пристъпи към него и стовари щангата върху темето му, сякаш цепеше дърво. Резултатът бе горе-долу същият.

Единствено четвъртият схвана какво става. Скочи от стола, падна по задник и се плъзна назад, докато не се свря в ъгъла и не вдигна ръце, за да се защити. Гледаше как щангата приближава към него.

— Чакай, чакай! — възкликна той.

Беше на двайсет — двайсет и пет, все още имаше остатъци от акне по лицето. Сигурно се чудеше кой е намъкнал стария невидим костюм на шефа. Като че ли трескаво мислеше какво да каже, за да си спаси задника. Донякъде беше весела гледка. Защото никакви думи нямаше да са достатъчни.

— Можеш просто да ме завържеш — каза накрая младежът.

„Страшно тъп опит“, помисли Травис. Вдигна високо щангата, за да отвлече вниманието му, и го изрита с всички сили под ребрата. Изкара му въздуха и младокът се сви в ембрионална поза и запъшка. Травис стовари щангата върху тила му и пъшкането спря.

Тишина. Тези четиримата бяха съвсем мъртви. За всеки случай Травис им нанесе по още два яки удара. После взе режещите клещи от пода, прибра ги в джоба си и излезе в коридора.

Взе подпряната на стената карабина, но задържа и щангата. Излезе на стълбището и се спусна на В5. Контролната зала на сигурността. Същото вътрешно разположение. Но само с един дежурен.

Травис влезе и го преби до смърт.

В известен смисъл последният половин час бе по-ужасен и от времето, когато Пейдж бе подложена на мъчения в Аляска. Ако не физически, то във всяко друго отношение.

Всичко, на което бе посветила живота си, бе на път да загине. Даже по-лошо — можеше да бъде превърнато в ужасната си противоположност. Онова, което Тангента бе наглеждала и пазила в името на доброто на света, Пилгрим можеше да използва за своите собствени цели. Или да стане нещо още по-лошо, ако наистина Шепот командваше всичко. Нещо, което надхвърляше границите на онова, от което тя можеше да се страхува.

През последните трийсет минути си мислеше за най-опасните неща, затворени в стоманените катакомби отдолу, и за пораженията, които можеха да нанесат.

Към това се добавяше и трупът на Травис. Все още лежеше пред нея. Беше се събудила гола в обятията му преди четиридесет и пет минути, бе по-щастлива от всеки друг път, откакто бе посветила живота си на Бордър Таун. А сега го нямаше. Заради онова, което му бе казала да направи. Не й помагаше напомнянето, че нямаше друга възможност. Нищо не й помагаше.

Погледна към тримата пазачи. Стояха нащрек, нито за миг не се разсейваха. Нямаше начин да направи нещо. Освен да ги накара да я убият.

Което не беше чак толкова безумно.

Знаеше какво е да мечтаеш за смъртта като за бягство. Каквато и да бе причината Пилгрим да я държи жива с останалите, най-вероятно отново щеше да си мечтае за това. Сигурна беше.