Проломът

Травис стоеше до зейналата в бетона дупка, заобиколен от голата пустош. В часа преди зазоряване въздухът беше студен. Отляво се валяха старите автомобили, които преди се намираха покрай задната стена. От експлозията бе оцеляла единствено захранващата станция на електромобилите. Два от тях представляваха безформена маса, но един, който все още бе включен към станцията от другата й страна, бе останал незасегнат.

След всички странни неща, които бе преживял през последните дни, току-що бе качил оборотите още повече. Някак си думата „реплика“ не побираше съвсем чувството, което изпитваш, като гледаш идеалното копие на собственото си тяло. Защото всъщност това не беше реплика. А самият той. До последния атом.

Само дето бе мъртъв.

След като успя да преглътне сюрреалността да погледне в изцъклените очи на собствения си труп, не му бе чак толкова трудно да го бутне през ръба на шахтата.

Прибра Дубльор в раницата, остави я настрани и отвори черната пластмасова касета. Извади костюма.

Усмихна се.

Щеше да е забавно. Нямаше значение на кого трябваше да се обажда за помощ. Разполагаше с всичко, което му бе нужно. Достатъчно бе да облече костюма, да се спусне обратно по стълбата и да убие Пилгрим и хората му, до последния човек.

Докато нахлузваше горната половина през главата си, една мисъл го спря.

Дали това бе намерението на Шепот?

Дали това също беше част от плана?

Дали все още бе върху гърба на коня на път за Самара?

Няколко секунди стоя неподвижен, загледан в примигващите светлинни на светулките в пустинята.

Този ход имаше смисъл.

Но може би точно в това бе проблемът. Може би това го правеше предсказуем. Мамка му, та за Шепот всичко беше предсказуемо. От криволиците на тази логика започваше да го боли глава. Пусна горната половина на костюма в касетата и изруга под нос.

На кого трябваше да се обади?

Приклекна до раницата и извади телефона на Пейдж. Деветият от списъка за бързо повикване нямаше изписано име. Само номер. Избра го и натисна копчето за свързване.

Гласът отговори на първото позвъняване.

— Слушам ви, госпожице Камбъл.

— Обаждам се от името на госпожица Камбъл — каза Травис. — Името ми е Травис Чейс. Тя ми поръча да се обадя на този номер.

Мъжът от другата страна се поколеба. После Травис чу как каза нещо на някого, след което се обади друг мъж. Травис позна гласа.

— Господин Чейс. На телефона е Ричард Гарнър. Какво се е случило?

Ричард Гарнър. Президентът на Съединените щати.

40.

Гарнър бе в течение с всичко случващо се около Тангента в последните дни. Травис разказа за последния половин час. Когато приключи, настъпи мълчание.

Мракът над пустинята започваше да избледнява. Далеч на югоизток слънчевите лъчи докоснаха върховете на Скалистите планини.

— Казвате, че защитната система в момента не работи? — попита Гарнър.

— Да — отвърна Травис. — Но не съм сигурен още колко ще остане така. Не повече от двайсет минути, доколкото мога да преценя.

— Не е достатъчно, за да докараме помощ на място. И два пъти повече време няма да ни стигне. Тази възможност се изключва…

Нещо в тона му изпълни Травис с лошо предчувствие относно това какво не се изключва. Ако наистина бе каквото очакваше, ставаше ясно защо всъщност Пейдж го беше пратила горе да се обади.

Гарнър му каза възможността. Травис се оказа прав.

— Господин президент, в сградата имаме оцелели.

— Разбирам това. Но сега трябва да помислим за интересите на целия свят.

— Ами единиците вътре? И по-специално опасните? Знаем ли каква ще е тяхната реакция? Или реакцията на самия Пролом?

— Не знаем — отвърна Гарнър. — Но сценарии като този бяха разглеждани от всеки възможен ъгъл от хора, които разбират по-добре от нас двамата факторите, които участват в играта. Това е единственият избор, с който разполагаме. Ракетата ще бъде изстреляна от силоз на около триста и двайсет километра, което означава, че след като дам заповед, ще й трябват по-малко от пет минути да достигне Бордър Таун. Сигурен съм, че въпросът за собствената ви безопасност в момента не ви вълнува, но ако разполагате с превозно средство, може би ще успеете да излезете от радиуса на поразяване за това време.

Травис замълча. Не, не беше мислил за собствената си безопасност. Все още не.

Вместо това му хрумна друга мисъл. Или почти му хрумна. Спомни си, че се бе мъчил да я достигне през нощта, когато се бе събудил с Пейдж в обятията си. Беше направил някаква връзка, беше се досетил за нещо в просъница. Сега то отново беше на път да изплува.

— Господин Чейс? — каза президентът.

Травис не отговори. Ако го направеше, ако направеше каквото и да е друго освен да се съсредоточи върху идеята, тя отново щеше да му се изплъзне.

— Господин Чейс?

Минаха още няколко секунди. Съвсем наблизо беше. Точно на границата на съзнанието.

— Травис — каза Гарнър.

Разцъфна. Ясно като уловена в кадър картина. Разбра смисъла й.

И значението.