Проломът

После излезе, без дори да погледне телата на екзекутираните. Другите двама го последваха. Единият, с телосложение на бик, висок два метра и тежък сигурно сто и четиридесет кила, взе кутията на Шепот и я помъкна със себе си.

Пейдж мълчеше. Вече не плачеше, само дишаше тежко.

Беше минала не повече от минута, откакто Пилгрим беше излязъл. От труповете продължаваше да тече кръв. Раницата на Пейдж лежеше до един от краката на конферентната маса, където я бе запратил някой. Не я бяха отворили. Не си бяха направили труда. Травис се сети, че Дубльор е все още вътре. Както и Медик. Не че това имаше някакво значение. Способностите на Медик с нищо не можеха да помогнат на труповете покрай стената.

Въпреки това, докато гледаше раницата, Травис видя хода, който би могъл да направи, ако се отвори удобен случай.

Следеше пазачите, без да гледа право към тях. Бяха прекалено самоуверени. Не приемаха на сериозно задачата си. Десет пленници, вързани и струпани в средата на голо помещение. Дори не си помисляха, че някой от тях може да направи някоя глупост.

Бяха закопчани само китките им. Завързани с някакъв метал. Вероятно алуминий или стомана. Нямаше да се скъса, това беше сигурно.

Но можеше да среже кожата.

На Травис му трябваше и двамата пазачи да гледат настрани. Единият вече го правеше — стоеше при вратата и зяпаше нещо в коридора. Може би миризмата на кръв му бе дошла в повече. Другият се мотаеше из помещението, погледът му шареше навсякъде, без да се задържа върху нищо конкретно. Така и не се извръщаше за достатъчно време, за да може Травис да направи онова, което беше замислил.

Мина още една минута. Травис се замисли за казаното от Пилгрим.

„Трябваше да си тук“.

Шепот бе поискал да е тук. Винаги е искал да бъде тук. Погрижил се е това да стане. И какво още бе казал онзи? Че са се срещали и преди? Напълно възможно, като се имаше предвид амнезията, предизвиквана от Шепот. Може да се бяха виждали по което и да било време. Във Феърбанкс. Или в затвора.

По един или друг начин той бе част от плана на Шепот. И Пилгрим го знаеше. Именно затова го бяха отделили при оцелелите. А защо изобщо му трябваха оцелели? Може би дори самият Пилгрим не знаеше. Може това да бе просто поредният ход на Шепот.

Но важната роля на Травис в този план бе нещо, което можеше да се използва срещу пазачите.

Беше изгубил от поглед шляещия се. Завъртя леко глава и видя, че е спрял при дъската за писане, заемаща по-голямата част от стената до вратата. Беше покрита с най-различни драсканици, несъмнено отнасящи се най-вече към единиците от Пролома. Изглеждаше погълнат от тях. Сигурно бе работил за Пилгрим години наред, бе чувал за Бордър Таун и Пролома и бе очаквал с нетърпение днешния ден. Е, натресъл се беше в лайната, ако всичко свършеше лошо за него през следващите шейсет секунди.

Травис пое рязко дъх и стисна зъби.

После дръпна с все сили ръцете си настрани.

Металът веднага разряза кожата му. Като бръснач. После проникна по-дълбоко. Преряза не само кожата, но и мускули и мастни тъкани. Заби се в сухожилията. Примката около дясната му китка бе постегната — само след секунди усети как металът стига до костта и спира. Нямаше да продължи по-нататък. Примката около лявата, която бе малко по-хлабава, се плъзна покрай костта, хлъзгава от кръвта, която вече течеше. След като минеше през китката, щеше да се освободи. Всичко друго по ръката му можеше да се свие, макар и съвсем малко. Все пак примката беше достатъчно стегната, за да се забие дълбоко. На най-широкото място — при кокалчетата в основата на пръстите и при показалеца — телта остърга костта, отдели месо от нея като нож за обезкостяване. Ако имаше граница на физическа болка, беше я достигнал.

Примката рязко се освободи. Левият му лакът удари Пейдж и тя се обърна към него. Очите й все още бяха мокри и зачервени. Травис бързо погледна към пазачите. И двамата все още гледаха настрани. Към коридора. И към дъската.

Травис премести ръцете си в скута. Дясната изглеждаше по-зле, отколкото я чувстваше. Телта беше отделила дебели ивици кожа и мускули, които висяха с неравни краища, кръвта течеше на струи.

Дори след касапницата, на която бе станала свидетел преди малко, Пейдж се стресна. Но само за секунда. После се овладя. Погледна го въпросително. Нямаше начин да й обяснява какво смята да прави. Дори сам да се опиташе да го обмисли, щеше само да се убеди, че идеята му е пълна дивотия. И си беше дивотия, но пък алтернативата бе да не прави нищо.

Отново погледна към стражите. Все още гледаха настрани. Запълзя към раницата.

Нямаше смисъл дори да следи пазачите. Нищо не можеше да направи, ако го забележеха точно сега. Просто всичко щеше да свърши.

Вместо това не откъсваше поглед от раницата. Цялото му внимание бе насочено към това да не издава нито звук и да се движи колкото се може по-бързо.