Пропастта на опрощението

Малинин грабна спусъка за хипометричните оръжия от ръцете му и го откъсна от страничната облегалка на стола. След него се проточиха кабели. В продължение на един неестествено дълъг миг Васко се позабави, докато стисне между пръстите си спусъка със странна форма, предназначена за свинско копито. Скорпион се приведе от стола си, стигна ръката на Васко и изтръгна спусъка, който се озова отново в него. Използва другата си ръка, за да удържи назад Малинин.

— Ще си платиш за това — озъби му се той.

Но младият мъж отговори само:

— Убий я. Убий я веднага, а с мен ще се разправяш след това. Остават само някакви скапани седемдесет и пет метра, Скорп!

Прасето усети как нещо студено се притисна отстрани на врата му. Изви рязко глава и видя Уртон. Беше допряла някакъв предмет до него. Успя да види само нещо сребристо в ръката й. Нямаше кой знае какво значение дали беше пистолет, нож или хиподермично оръжие.

— Пусни го, Скорп — каза тя. — Свърши се.

— Какво е това? — попита спокойно той. — Бунт?

— Не, нищо толкова драматично. Просто смяна на режима.

Васко отново взе спусъка.

— Шейсет и пет метра — прошепна той и го натисна.

Светлината притъмня.

Разрешиха му да наблюдава слизането на бежанците от совалката.

Тя беше допусната до едно от по-малките помещения за паркиране и сега нейните обитатели излизаха един по един, насочвани от представители от „Оръжие на сигурността”, които попълваха личните им данни. Някои от хората не изглеждаха съвсем сигурни кои са или кои трябва да бъдат. Други изглеждаха облекчени, че са спасени. Трети бяха просто изморени, сякаш усещаха, че тази спасителна операция само отлага малко по-нататък във времето крайния изход.

Бяха около хиляда и двеста души заедно с двайсет и четиримата членове на екипажа. Нито един от тях не беше замразен: совалката не разполагаше със съоръжения за замразяване, а когато вълците бяха започнали да превземат лайтхъгъра, времето бе стигнало само за прехвърлянето на тези малко повече от хиляда души на борда й. В лайтхъгъра бяха останали неколкостотин хиляди човека, несъмнено вече преработени във вълчи компоненти. Слава Богу повечето от тях бяха замразени, когато това се беше случило. Вълците може би бяха вкарали сонди в главите им, но повечето от тях поне не бяха в съзнание. И сигурно по това време вълците вече разполагаха с цялата необходима им тактическа информация. Вероятно хората вече ги интересуваха единствено като източници на нужни елементи.

От екипажа и пасажерите чуха ужасяващи истории. Някои бяха донесли дори записи: доказателства от първа ръка за извършеното от вълците клане — стриването на пух и прах на хабитати в оргия от трансформиращо унищожение и изплюването на нови вълчи машини едновременно с рухването на структурите. Снимки, показващи как в новопостроените сводове на Казъм Сити се появяват дупки и животът и собствеността се засмукват от студената, стремителна атмосфера на Йелоустоун във вид на спираловидните вихрушки на излизащ през тях въздух. Вълчите машини се спускаха сред руините като облаци целеустремено мастило, недосегаеми за гравитацията, съединяваха се и се съвкупяваха с изкорубените и изпразнени от съдържание сгради, след което сградите се издуваха, напълнени с хайвера на вълците. Те не използваха убийствена енергия, когато процесът на смилащата асимилация беше също толкова ефикасен.

Но когато хората отвръщаха на удара, вълците използваха огън, изтръгнат от самия вакуум.

Евакуираните разказваха за хаоса в Ръждивия пояс, когато хората опитвали да се качат на борда на няколкото останали космически кораба. Хиляди бяха загинали в настъпилата паника, в отчаяния щурм към отделенията за замразяване. Накрая някои от оцелелите бяха започнали да си пробиват с рязане път през корпусите на лайтхъгърите, с надеждата да намерят някоя годна за обитаване ниша във вече претъпканата машина. Объркани от този наплив, ултрите бяха отвърнали със своите оръжия или бяха позволили корабите им да бъдат превзети. Нямаше проверка на документите, въпроси за имената или здравната история.

Самоличността изчезваше, животът на хиляди хора биваше зачеркнат в миг на отчаяние. Хората отнасяха единствено своите спомени. Замразяването обаче правеше ужасни неща с паметта.

Позволиха му да дойде тук и да наблюдава слизането, преди да бъде отведен. Не беше завързан или окован — бяха му оставили поне тази възможност да запази достойнството си — но той не си правеше никакви илюзии. Те не смятаха, че му дължат каквото и да било. Да получиш правото да наблюдаваш този процес беше привилегия и нямаше да му позволят да забрави това.