Пропастта на опрощението

Прииска му се да каже нещо гневно, нещо, което да я нарани, но думите заседнаха в устата му. Знаеше на някакво фундаментално ниво, че тя няма вина за всичко това. Не тя беше поискала нещата, които бяха поставили в главата й.

— Няма нищо — отговори той. — Те не се отървават от мен. Просто ще ме приспят отново, докато си спомнят колко съм полезен.

— Няма да им отнеме много време — намеси се Хури. Тя коленичи, така че главата й се оказа на едно ниво с главата на дъщеря й. — Ти беше прав — додаде тя. — Независимо какво те съветваше Ора и какво казваха другите, това беше правилната постъпка. Смелата постъпка. В деня, в който го забравим, ще можем напълно заслужено също да започнем да се наричаме “вълци”.

— Такова е и моето виждане — отвърна Скорпион. — Благодаря ти за подкрепата. Не може да се каже, че нямам съюзници, просто не са толкова много, колкото са ми нужни.

— Никой от нас не се е разбързал нанякъде, Скорп. Всички ще бъдем тук, когато се събудиш.

Той само кимна в отговор, като запази за себе си своите мисли. Тя знаеше не по-зле от него какви са шансовете му да се събуди.

— А ти какво възнамеряваш? — попита я Скорпион. — Ще прекараш ли в сън това пътуване?

Очакваше да му отговори Хури, тъй като беше задал въпроса на нея. Но заговори Ора:

— Не, Скорпион — каза тя. — Ще остана будна. Сега съм на шест години. Искам да бъда по-голяма, когато пристигнем на Хела.

— Май всичко си обмислила?

— Не всичко, но си спомням все повече и повече с всеки изминал ден.

— За сенките ли? — попита той.

— Те са хора — отвърна детето. — Не точно като нас, но по-близки, отколкото предполагаш. Просто живеят от другата страна на нещо. Но там е много лошо. Нещо се е случило с дома им. Затова не могат да живеят повече там.

— Понякога тя говори за брейн-светове — обади се Ана, — мърмори някакви математически формули насън, неща за прегънати брейнове и гравитационни сигнали през цялото. Ние мислим, че сенките са същества, Скорп, обитателите на съседна вселена.

— Това е доста голям скок.

— Всичко го има вече, в старите теории. Възможно е те да се намират само на няколко милиметра оттук, в хиперпространството на цялото.

— И какво общо има всичко това с нас?

— Както казва Ора, те не могат да живеят повече там. Искат да се измъкнат. Искат да прекосят делящата ги от този брейн пропаст, но се нуждаят от помощта на някой от тази страна, за да го направят.

— Просто така? А ние ще имаме ли някаква полза?

— Тя винаги е говорила за преговори, Скорп. Според мен има предвид, че сенките може би ще успеят да ни помогнат да решим местните си проблеми.

— Стига да им помогнем да преминат пропастта — допълни той.

— Такава е идеята.

— Знаеш ли какво? — рече той, докато техниците започнаха да вкарват тръбички в тялото му. — Мисля, че ще проспя тази част.

— Какво държиш в ръката си? — попита го Хури.

Скорпион разтвори стиснатата си в юмрук длан и й показа парчето, наподобяващо част от раковина, което му беше дал Рьомонтоар.

— За късмет — обясни той.

ТРИЙСЕТ И ОСЕМ

Хела, 2727 година

Рашмика се беше запътила към Клоктауър, когато Грьолие се появи от мрака между две колони. Колко ли време беше дебнал така, разчитайки на вероятността тя да избере именно този маршрут, щом излезе от стаята си?

— Господин главен лекар — каза тя.

— Иска ми се да поговорим, ако това няма да ви отнеме много време.

— Отивам към мансардата. Първосвещеникът иска да интервюира делегация от няколко ултри.

— Няма да ви отнеме никакво време. Ясно ми е колко полезна сте за него.

Момичето сви рамене: очевидно нямаше да успее да отиде никъде, преди той да беше казал каквото си е наумил.

— Какво има? — попита то.

— Нищо особено, само една дребна аномалия в кръвта ви. Реших, че си струва да спомена за нея.

— Тогава давайте.

— Не тук, ако нямате нищо против. Усти, които не могат да се контролират, и така нататък.

Тя се огледа. Не видя никого. И сега изведнъж осъзна, че когато главният лекар беше наблизо, наоколо никога не се виждаше почти никой друг. Той караше свидетелите да се сливат с архитектурата, особено когато обикаляше с лекарското си куфарче и арсенала си от пълни спринцовки. Днес носеше само бастуна, с чиято дръжка потупваше брадичката си, докато говореше.

Доколкото си спомням, казахте, че разговорът няма да отнеме никакво време — напомни му Рашмика.

— Така е. Ще вървя с вас. Просто ще се отбием в Министерството на кръвните дела и после можете да си изпълнявате задълженията.

Придружи я до най-близкия асансьор за Министерството на кръвните дела, дръпна вратата от ковано желязо и той потегли. Навън беше ден. Разноцветната светлина, преминаваща през витражите на прозорците, играеше върху лицето му.

— Харесва ли ви работата тук, мис Елс?

— Просто работа — отвърна тя.

— Не изглежда да пращите от ентусиазъм. Изненадан съм, честно казано. Като се има предвид, че за малко не започнахте онази опасна работа в екипа по разчистването на пътя, това не е ли истински късмет?

Какво можеше да му отговори? Че бе изплашена до смърт от гласовете, които бе започнала да чува?