Пропастта на опрощението

— Ние сме авангардът — поясни Малинин. — Не виждахме нужда да изпращаме долу десетки от нашите хора, преди да сме добили представа за техническите възможности.

— Казах ви, че тук разполагаме с много стаи — увери го първосвещеникът, — за толкова делегати, колкото желаете да изпратите.

— Те не са луди, господин първосвещеник — обади се Рашмика. — Те знаят какво ще стане след няколко часа.

— Прекосяването ли ви притеснява? — попита той, сякаш самата мисъл му изглеждаше абсурдна.

— Нека кажем, че предпочитаме да го наблюдаваме от разстояние — отговори Васко. — Справедливо е, нали? Нищо в нашето споразумение не казва, че трябва непременно да останем на борда на „Лейди Моруина”. За нас самите е по-лошо, ако предпочетем да не присъстват никакви делегати.

— Разочарован съм въпреки всичко — каза Куейч. — Надявах се, че ще пожелаете да преживеем заедно това прекосяване. Спектакълът няма да бъде толкова впечатляващ от разстояние.

— Не се съмнявам в това и за миг — съгласи се Малинин. — Ние обаче ще ви оставим да се наслаждавате спокойно от личните си покои. — Погледна към Хури, подбирайки внимателно думите си. — Не бихме искали да се месим в едно толкова свещено събитие.

— Не бихте се и намесили — каза първосвещеникът. — Но щом такова е вашето желание… Надали бих могъл да ви спра. От прекосяването обаче все още ни делят дванайсет часа. Все още няма причина за нервност.

— Вие нервен ли сте? — попита го Хури.

— Ни най-малко. Мостът е поставен там поради някаква причина. Винаги съм вярвал, че е така.

— На дъното на пропастта лежат останките от друга катедрала — отбеляза Васко. — Това изобщо ли не ви притеснява?

— Това говори само, че първосвещеникът на въпросната катедрала не е имал достатъчно вяра — отговори Куейч.

Комуникационното устройство на Васко звънна. Той вдигна гривната до ухото си, заслуша се съсредоточено. Намръщи се, после се обърна и прошепна нещо в ухото на Хури.

— Някакъв проблем ли? — поинтересува се Куейч.

— На кораба се е случило нещо — отговори Малинин. — Не съм сигурен какво точно, но май е свързано с вашите делегати.

— Моите делегати ли? И защо биха създавали проблеми пък те?

— Изглежда, опитват да превземат кораба. Случайно да знаете нещо за това?

— Ами сега, след като стана въпрос… — Куейч направи доста бледа имитация на усмивка. — Може би имам известна представа.

Една от вратите на мансардата се отвори. Влязоха шестима адвентистки гвардейци в червени униформи, които носеха оръжие и очевидно знаеха какво да правят с него.

— Съжалявам, че се стига до това — каза Куейч, когато гвардейците дадоха знак на Васко и Хури да седнат срещу Рашмика. — Но аз наистина се нуждая от вашия кораб и, ако трябва да бъдем честни, нямаше шанс да ми го дадете просто така, нали?

— Но ние имаме споразумение — възкликна Васко, когато един от гвардейците го сръга в рамото. — Ние ви предложихме защита.

— Проблемът е, че не търся защита — обясни първосвещеникът. Лъснатият месинг на държащата очите му отворени рамка блесна. — Търся движеща сила.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРИ

Рашмика имаше неприятното усещане, че нещо всеки момент ще нахлуе в главата й без нейно съгласие. Беше се научила да разпознава особеното усещане в миговете, преди сенките да я заговорят: леко потръпване от нервни смущения, като чувството, че някъде, в огромна къща, построена без всякакъв план, се е отворила врата.

Тя събра всичките си сили, без да забравя и за миг близостта на специалния костюм и с пълното съзнание за лекотата, с която сенките влизаха и излизаха от черепа й.

Този път обаче гласът беше различен.

[Рашмика. Чуй ме. Не реагирай. Не ми обръщай повече внимание, отколкото на някой непознат.]

Момичето оформи отговора си, без да издава звук. Сякаш беше родена за това, сякаш това умение й беше присъщо още от раждането. “Кой си ти?”

[Аз съм единствената друга жена в тази стая.]

Въпреки всичко Рашмика неволно погледна към Хури. Лицето на жената беше безстрастно: не беше враждебно, не беше дори нелюбезно, а напълно лишено от каквото и да било изражение. Все едно гледаше към стена, а не към нея.

“Ти ли си?”

[Да, Рашмика. Аз.]

“Защо си тук?”

[За да ти помогна. Какво си спомняш? Всичко или само част? Помниш ли изобщо нещо?]

— Движеща сила ли, господин първосвещеник? — каза на глас Васко. — Да не искате да кажете, че корабът ни ви трябва, за да ви отведе някъде?

— Не точно — отвърна Куейч.

Рашмика се стараеше да не гледа към жената и вместо това да фокусира вниманието си върху мъжа. “Не помня много, само това, че не съм оттук. Сенките вече ме откриха. Ти знаеш ли за сенките, Хури?”

[Малко. Не толкова, колкото знаеш ти.]

“Можеш ли да отговориш на някой от моите въпроси? Кой ме изпрати тук? Какво се очаква да направя?”

[Ние те изпратихме тук.] С периферното си зрение Рашмика видя как главата на жената кимна почти незабележимо: безмълвно, дискретно потвърждение, че чува действително нейния глас. [Но решението беше твое. Преди девет години, Рашмика, ти ни каза, че трябва да те оставим на Хела, на грижите на друго семейство.]

“Защо?”