Пропастта на опрощението

[За да научиш разни неща, да разбереш колкото се може повече за Хела и за скътлърите отвътре. За да стигнеш до първосвещеника.]

“Защо?”

[Защото първосвещеникът е единственият начин да се доберем до Халдора. Мислехме, че ключът е Халдора: единственият път за връзка със сенките. Нямахме представа, че той вече го е използвал. Ти ни каза това, Рашмика. Ти откри прекия път.]

“Костюма ли?”

[Ето заради това дойдохме. И за теб, разбира се.]

“Какъвто и да е бил планът ви, нещо не върви както трябва. Загазили сме, нали?”

[Ти си в безопасност, Рашмика. Той не знае, че имаш нещо общо с нас.]

“Ами ако разбере?”

[Ние ще те пазим. Аз ще те пазя, каквото и да се случи. Имаш думата ми.]

Момичето се взря в лицето на жената, предизвиквайки Куейч да го забележи.

“И защо се грижиш толкова за мен?”

[Защото съм твоята майка.]

“Погледни ме в очите. Кажи го отново.”

Хури се подчини. И макар Рашмика да я наблюдаваше много внимателно, търсейки дори най-слабо указание, че лъже, не установи такова. В такъв случай излизаше, че Хури казва истината.

Беше шокирана, последва бурно отхвърляне, но не толкова силно, колкото можеше да се очаква. Все пак вече бе започнала да се съмнява в голяма част от онова, което минаваше за история на собствения й живот. Сенките и главният лекар Грьолие вече я бяха убедили, че не е родена на Хела и хората от вигридското селище не можеха да са нейни родители. Така че в нея вече имаше празнина, чакаща да бъде запълнена с нови факти, и в никакъв случай не ставаше въпрос за изместването на една истина с друга.

Значи това беше то. Все още трябваше да си спомни много неща за себе си, но същината беше следната: тя беше агент на ултри — на тези конкректни ултри — и беше оставена на Хела с мисията да събира информация. Действителните й спомени бяха потиснати и на тяхно място беше поставена поредица неясни, подобни на моментни снимки отпечатъци за живота й на луната. Бяха като сценичен фон, достатъчно убедителен, стига да не стане обект на специално внимание. Но когато сенките я бяха известили за фалшивото й минало, веднага беше видяла ранните си спомени в истинския им вид.

Тази жена твърдеше, че й е майка. Нямаше причина да се съмнява в думите й — по лицето й не беше прочела и намек от лъжа, освен това вече знаеше, че обитателката на вигридското селище, която доскоро беше смятала за своя майка, всъщност я беше осиновила. Усещаше тъга, чувство за загуба, но не и че е предадена.

Оформи следващата си мисъл.

“Мисля, че ти трябва да си моята майка.”

[Помниш ли ме?]

“Не знам. Малко. Помня някой като теб, струва ми се.”

[Какво правех?]

“Стоеше в леден дворец. И плачеше.”

Орбитата на Хела, 2727 година

Ленти сиво-син дим се виеха в коридора и се гърчеха с промените във въздушното налягане. Течности изтичаха от мокрите рани в стените и тавана, валяха безброй капки, образувайки кални завеси. От някаква близка част на кораба капитан Сифарт чу викове и тракане на автоматично оръжие, подчертавано от време на време от лая на енергийни откоси. Мина по купчината от нападали тела, мачкаше под ботушите си крайници и глави в стигащата до глезените противна киша, която, изглежда, бе завладяла всички нива на лайтхъгъра. В скритата си в метална ръкавица ръка стискаше грубата дръжка на нож за мятане, образуван от бронята, която беше носил при пристигането си. Ножът беше вече окървавен — според преценката на Сифарт досега беше убил с него трима ултри и причинил сериозни наранявания на други двама, — но продължаваше да търси нещо по-добро. Преди да отмине всяко тяло, го сритваше силно и проверяваше ръцете и колана му за нещо ценно. Имаше нужда само от пистолет.

Сифарт беше сам, останалите хора от групата му бяха мъртви или откъснати и сега се скитаха из други части на кораба. Не беше очаквал нещо друго. Щеше да се изненада много, ако от двайсетимата гвардейци, нахлули в самото начало в лайтхъгъра, до превземането му оцелееха повече от трима. Разбира се, броеше и себе си сред тези щастливци, тъй като, ако се опираше на миналия си опит, това очакване беше съвсем нормално. Тази мисия не беше самоубийствена: просто бе операция с малка вероятност за оцеляване на участващите в нея. От отряда за инфилтриране не се очакваше да оживее, а само да сигнализира, че корабът е подготвен за цялостно превземане. Ако членовете на авангардната група успееха да прекъснат защитните дейности на борда, създавайки области на вътрешно объркване, още по-добре. Но веднъж след като изпратеха сигнала, оцеляването на отряда на Сифарт нямаше да има отношение към последващите събития.