Пропастта на опрощението

На вид те не бяха нищо особено. Беше виждала хиляди останки, изровени при разкопките във Вигрид, дори й бяха разрешавали да ги огледа добре, преди да ги предадат в ръцете на търгуващите фамилии, но през всичкото това време нито веднъж не беше видяла нещо, което да я накара да ахне от възхищение или възторг. Когато бяха несъмнено изкуствени, останките бяха най-често изработени от метал или неглазирана керамика. Рядко се забелязваше намек за повърхностна орнаментация — никаква следа от боя, надписи или нанасяне на някакво покритие. При една от хиляда находки се натъкнаха на нещо с върволица от символи, а някои учени дори сметнаха, че разбират какво означават част от тях. Но повечето останки от скътлъри бяха голи, безинтересни, грубовати. Приличаха по-скоро на останки от несръчните представители на някоя култура от бронзовата епоха, отколкото на лъскавите продукти на пътуваща сред звездите цивилизация, която определено не беше еволюирала в системата Писциум 107.

През голяма част от миналото столетие обаче имаше пазар за тези реликви. Отчасти защото никоя друга от унищожените култури, като например амарантинската, не беше оставила след себе си останки от подобни битови предмети. Тези култури бяха дотолкова напълно унищожени, че от тях не бе оцеляло почти нищо, а малкото останали обекти бяха толкова ценни, че се намираха под грижите на големи научни организации като института “Силвест”. Само скътлърите бяха оставили достатъчно находки, за да позволят на частните колекционери да си осигуряват истински творения на извънземни. Нямаше значение, че са малки и съвсем скромни на вид: това не променяше факта, че са много стари и с извънземен произход. И освен това все така напомняха за трагедията на унищожението.

Нямаше две напълно еднакви реликви. Мебелите на скътлърите, дори жилищата им бяха доказателство за същия ужас от подобието, какъвто се наблюдаваше и у техните създатели. Задължителният краен стадий в масовото им производство беше намесата на занаятчия, който да придаде уникален вид на всеки от предметите.

Църквите контролираха продажбата на тези останки на външния свят. Но самите църкви винаги се бяха чувствали некомфортно от дълбокия въпрос какво са представлявали скътлърите или какво е мястото им в мистерията на чудото на Куейч. Те имаха нужда да поддържат доставката на реликви, за да има какво да предлагат на търговците-ултри, посещаващи системата. Но същевременно живееха в страх да не би следващата скътлърова реликва да разбие куейчистката доктрина.

Сега почти всички църкви бяха на мнение, че изчезванията на Халдора са послание от Бог, предупреждение за предстоящо събитие с апокалиптична окончателност. Ами ако скътлърите също бяха наблюдавали подобни изчезвания? Разшифроването на символите им беше трудна работа дори в по-благоприятни времена и засега не беше открито нищо, което да има връзка с феномена Халдора. Но останките под леда на Хела все още бяха много, а дори извадените до този момент не бяха изследвани както трябва. Спонсорираните от църквите археолози единствени имаха известна представа от всички изкопани реликви, но те пък бяха подложени на силен натиск да не обръщат внимание на доказателствата, влизащи в конфликт с куейчистките писания. Ето защо Рашмика беше писала толкова писма до тях и ето защо редките им отговори бяха толкова уклончиви. Тя искаше доводи, искаше да постави под въпрос възприетия възглед за скътлърите. А те искаха да им се махне от главата.

Купувачите в кервана си придадоха силно неодобрителен вид, докато Крозе насочи вниманието им към стоката си.

— Това е за почистване на плочки — обясни той, като въртеше в разни посоки някакъв наподобяващ кост сив предмет с разцепен връх. — С него са изстъргвали мъртвата органична материя от пролуките между отделните секции на черупките си. Мислим, че са го правили едни на други, както маймуните почистват козината си една на друга от кърлежи. Трябва да е действало наистина релаксиращо.

— Мръсни същества.

— Маймуните или скътлърите?

— И двете.

— Аз не бих бил толкова краен, приятел. Все пак скътлърите ти плащат надницата.

Ще ти дадем петдесет общоцърковни кредитни единици за него, Крозе. Не повече.

— Петдесет екю? Вече ми се подигравате.

— Това е един отвратителен предмет, служещ за отвратителна цел. Петдесет екю са… доста щедро предложение.

Крозе погледна към Рашмика. Това бе само кратък поглед, но тя бе готова за него. Системата, която бяха разработили, беше съвсем семпла: ако събеседникът на Крозе казваше истината, тоест ако това наистина беше най-доброто предложение, което беше готов да направи, момичето побутваше листа хартия малко по-близко до центъра на масата. В противен случай го придърпваше към себе си на все такова малко разстояние. Ако реакцията на човека беше неопределена, не правеше нищо. Това обаче се случваше рядко.