Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Защото не съм такъв — рече той.

— Не сте, разбира се. Всичко това винаги е било бягство, едно смешно бягство от себе си и от липсата на самочувствие. Само жените ви дават за някой и друг час онова, което нямате куража да си поискате от обществото, макар да не ви липсват способностите. Така си е. А можехте да станете добър писател, другарю Дилов, можехте, ако не беше тая фалшива огърлица от разумни компромиси, която ви е стиснала за гушата, и ако не предпочитахте да бъдете добър мъж, вместо добър писател…

— Една поправка, моля! Не добър мъж, а добър гражданин.

Изненадах се откъде намери силици за възражението.

— Лъжете! Много добре знаете какво днес означава да си добър гражданин, впрочем то винаги е означавало едно и също.

— Но хората, ме уважават, и читателите ме уважават!

— Хората станаха доста непретенциозни, другарю Дилов. Да ви кажа ли още например какво не сте написали и кое никога няма да напишете?

Той улови пепелника и макар ръката му да търсеше просто опора, аз скочих от стола.

— Недейте! И това вече е правено.

Той стисна пепелника, пусна го, завъртя го, сякаш бе искал само да си поиграе. Усетът за шаблона все още беше най-живото у двама ни и най-чувствителното.

— Кой го е правил?

— Мартин Лутер.

Възвърна самообладанието си, позасмя се — все пак велик човек бе го правил преди него.

— Вярно. Но той, доколкото помня, е хвърлил мастилницата си, и то по сатаната, който го е изкушавал. Вие за дявол ли се смятате? Доста високо мнение имате за себе си.

— Не — пригласих аз на смеха му. — Затова ви и казах да не хвърляте. Ще се получи само една плоска пародия.

— Но кой сте вие тогава?

— Една ограбена истина, другарю Дилов! — натъртих аз на името.

— И аз съм този, който ви е ограбил, така ли?

Държах вече дръжката на бравата, защото и той още въртеше пепелника.

— Ъхъ! Интересно, ако се сбием, кой ли ще надвие? Силите ни би трябвало да са равни.

— Аз не умея да се бия.

— Да, вие не умеете дори да се скарате с някого! — изрекох аз доста горестно, защото го казвах и на себе си.

— Смятате ме за страхливец ли? Не, аз просто се забавлявам. Ако река сега да ви изхвърля от стаята си, това няма да е проява на храброст. Тъкмо страхът прави хората насилници.

— Но ужасно ви се иска да можете да бъдете и насилник, нали? Това поне признайте!

Той не го призна, а аз вече бях си го признавал. Пое дъх, усмихна се.

— Искате ли да ви върна онова, което смятате, че съм ви ограбил?

Беше и хубава подигравка, и хубава самоподигравка, и умел защитен ход. Не ми остана друго, освен да изиграя една палячовски пресилена уплаха.

— В никакъв случай. Впрочем аз сбърках. Ограбеният сте вие!

— Тогава за какво дойдохте при мен?

— Стругацки ме накара.

— Стругацки ли? — изуми се той.

— Да, вие, фантастите, все ще измислите нещо такова, шантаво!

Той се надигна с две ръце от бюрото — стори ми се поомекнал, колкото бях аз от мастиката, когато преди час тръгнах за телефона. Не разбрах искаше ли да ми каже още нещо или само да ме изпрати, но побързах да му спестя и двете.

— Мисля, че ни беше полезно. Сега вече съм спокоен за вас, другарю Дилов, вие вече и себе си не можете да познаете. — Драматизирах паузата с едно удължение и добавих: — Спокоен съм за вас, ще умрете в почести!

И побягнах. Весело и леко. Спрях се чак долу пред сградата да се порадвам на победата си. И се радвах истински до мига, когато се запитах: Добре де, а сега кой си? Без жена, без деца, без служба… Боже, каква свобода! Без каквито и да било задължения и с два надеждни дефекта в сърцето, които скоро ще те отърват също така без излишни мъки от всичко останало!…

Впрочем едно задължение имах още — да платя с последните си пари сметката за удоволствието, което ми достави Стругацки. Не би било почтено да заплаща свободата ми оня там, горе, дето толкова държи да бъде Любен Дилов. А после? После оставах… Интересно защо народът не ни е завещал други сравнения, освен: гол като тояга, гол като пушка! Дали защото само голият може да бъде истинско оръжие?

Е, все ще измислим нещо, рекох си, нали затова сме фантасти! Важното е наистина да сме готови да посрещаме неочакваното, както ни е съветвал някога още Хераклит.

* * *

Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. Постоях като над ковчег, докато очите му загубиха коварно невинния са цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.