Пространството на откровенията

Вольова не вярваше на последното (макар, разбира се, да имаше свои собствени призраци, до които достигаше чрез стаята-паяк), но останалото приемаше много сериозно. В някои части на кораба би влязла само въоръжена. Познаваше обаче обкръжението на Капитана достатъчно добре, за да взема твърде големи предпазни мерки. Беше студено, затова вдигна яката на якето си, нахлупи още по-добре кепето и меката му тъкан задраска по наболата коса на черепа и. Вольова запали нова цигара; всяко силно дръпване от нея унищожаваше вакуума в главата й и го заменяше с ледено военно внимание. Не й пречеше, че е сама. Нямаше нищо против човешката компания, но и не я очакваше с особен ентусиазъм. И определено не я очакваше с радост, ако тази компания означаваше да се справя със ситуацията Нагорни. Може би когато достигнеха системата Йелоустоун, щеше да реши да назначи нов Офицер на оръжейната.

Как се бе изплъзнала тази тревога от умственото й подразделение?

Това, което я притесняваше сега, не беше Нагорни, а Капитанът. А ето че се бе приближила до него, или поне до външната изява на това, което той бе станал. Вольова събра силите си. От това, което трябваше да изследва, винаги и призляваше. За нея беше по-лошо, отколкото за другите; отвращението й бе по-силно. Тя беше брезгати, гнуслива.

Истинско чудо бе, че отделението, където спеше Браниган, все още функционираше. То беше много стар модел, стабилно построен. И успяваше все още да поддържа клетките на тялото му в състояние на стаза, макар обвивката да бе набраздена с големи палеолитни пукнатини и през тях се показваше влакнесто метално образувание, подобно на гъбично нашествие. Онова, което бе останало от Браниган, бе съхранено около сърцето му.

Наоколо беше ужасно студено и Вольова скоро започна да трепери. Чакаше я обаче работа. Измъкна от якето си кюретка и с нея взе частица от образуванието за анализ. Като се върнеше в лабораторията, щеше да го атакува с различни антивирусни средства с надеждата да открие кой вирус бе причина за появата на въпросното образувание. От опит знаеше, че това в огромната част от случаите бе безполезно — образуванието притежаваше фантастичната способност да заразява молекулярните средства, с които го изследваше. Не че имаше причина да бърза: температурата, на която се намираше Браниган, бе само няколкостотин миликелвина над абсолютната нула и студът изглежда възпрепятстваше донякъде разпространението му. От друга страна Вольова знаеше, че нито едно човешко същество не се бе връщало към живота след съхранение при такъв студ, но това и се струваше странно несвързано със състоянието на Капитана.

— Отвори файла ми за Капитана и приложи следната информация — обяви тихо в гривната си тя.

Гривната изписка, за да покаже, че е готова за действие.

— Трета проверка на състоянието на капитан Браниган от моето съживяване. Преценка за разпространението на…

Поколеба се, тъй като зле преценената фраза можеше да ядоса триумвир Хегази; не че това я вълнуваше особено. Смееше ли да я нарече "Смесената чума", сега, след като жителите на Йелоустоун й бяха дали име? Може би щеше да бъде неразумно.

— …на болестта — състоянието изглежда непроменено от последния оглед. Навлизането й не е на повече от няколко милиметра. Криогенните функции са все още зелени, по някакво чудо. Но мисля, че трябва да приемем неизбежното разваляне на отделението в някой бъдещ момент…

А когато това станеше, ако не преместеха бързо Капитана в нова камера, щяха да имат един проблем по-малко. Това щеше да сложи край и на неговите собствени проблеми, поне Вольова се надяваше искрено да е така.

— Затвори файла — изрече в гривната си тя. И добави, съжалявайки от все сърце, че не си беше запазила цигара за този момент: — Затопли вътрешността на мозъка на Капитана с петдесет миликелвина.

Опитът й показваше, че това бе минималното увеличение на температурата, което бе необходимо. Не го ли направеха, мозъкът щеше да остане блокиран в заледена стаза. Увеличаха ли повече, болестта щеше да започне да го преобразява бързо според собствения си вкус.

— Капитане? — попита тя. — Чувате ли ме? Аз съм, Иля.

Силвест слезе от кролъра и се запъти обратно към решетката. По време на срещата с Калвин вятърът се бе увеличил забележимо; усещаше как го щипе по бузите и ги дращи с носещата се прах, подобно на милувка на вещица.

— Надявам се, че разговорът беше ползотворен — извика Паскал, като свали маската си, за да надвика вятъра. Тя знаеше всичко за Калвин, макар никога да не бе разговаряла директно с него. — Ти съгласи ли се най-после да се вразумиш?

— Доведи ми Слюка.

В друг случай тя най-вероятно щеше да откаже да изпълни подобна заповед от негова страна; сега просто прие настроението му и се насочи към другия кролър, откъдето не след дълго се появи заедно със Слюка и шепа от другите работници.

— Както разбирам си готов да ни изслушаш?

Слюка застана пред него, вятърът запрати измъкналото се кичурче коса в очилата й. Тя си поемаше периодично въздух от маската, която държеше в едната си ръка; другата бе подпряла на хълбока си.