Пространството на откровенията

— Не — отвърна Вольова, все със същото детинско ликуване. — Не, и звучи напълно смислено. Стига това, което направих, да е подействало, както изглежда е станало…

— Какво е станало, Иля?

— Аз, ъъъ… оставих Капитана да се затопли.

— Какво си направила?

— Да, това бе доста краен подход към проблема. Но си помислих, че ако един паразит опитва да завладее кораба, най-сигурният начин да се справим с него е като пуснем юздите на друг, дори още по-мощен паразит. — Вольова направи пауза, сякаш очакваше събеседничката й да потвърди, че постъпката й е била наистина единствено възможното разумно решение. Но тъй като не последва ответна реакция, тя продължи: — Това се случи едва преди един ден… Даваш ли си сметка, какво означава то? Чумата трябва да е трансформирала доста голяма част от лайтхъгъра само за броени часове! Скоростта на преобразуването трябва да е била невероятна, сантиметри за секунда!

— Сигурна ли си, че е било разумно?

— Хури, това е вероятно най-неразумното нещо, което съм правила в живота си. Но както изглежда то свърши работа. Най-малкото заменихме един мегаломаниак с друг… но той поне не изглежда така обсебен от фикс-идеята за нашето унищожение.

— Струва ми се, че това е стъпка в правилната посока. Къде си сега? Връщала ли си се на кораба?

— Не. Последните няколко часа ви търсих. Къде, по дяволите, си, Хури? Неизвестно защо не получавам смислена информация за местонахождението ти.

— Не ти трябва да знаеш.

— Искам те на борда на този кораб колкото се може по-скоро. Няма да се върна сама в лайтхъгъра, ако имаш някакви съмнения по въпроса. Не мисля, че ще изглежда така, както го помним. Ти… ъъъ, можеш да се добереш до мен, нали?

— Да, така смятам.

Ана направи това, което й казаха, че би трябвало да направи, когато пожелае да напусне повърхността на Хадес. Колкото и нелогично да й се струваше, Паскал бе настояла горещо, че матрицата ще разбере, че ще изнесе мехура със слаба гравитация в пространството; нещо като бутилка, в която щеше да пътува в безопасност.

Разпери ръце широко, сякаш имаше криле, сякаш можеше да лети.

Червената земя, все така развълнувана и проблясваща, започна меко да се отдалечава.

Alastair Reynolds 2000

Алистър Рейнолдс

Пространството на откровенията

Превод: Красимира Матева