Пространството на откровенията

Беше изложена също така съвременна апаратура’ съоръжение за сканиране, напреднали в технологично отношение режещи инструменти, рафтове за съхранение на холографски отпечатъци. Един средно съвременен слуга чакаше инертно в ъгъла, леко свел глава, като верен васал, заслужил напълно правото да подремне на крак.

Прозорците на едната стена гледаха към сух, обвеян от вятъра терен, осеян с плата и опасно изглеждащи скални образувания, окъпани в червеникавата светлина на залязващо слънце, което вече изчезваше зад хаотичния хоризонт.

А на бюрото седеше Силвест, който се изправи при тяхното влизане с вид на човек, изваден от дълбока концентрация.

Тя се вгледа в очите му, човешки очи, за първи път.

За момент той й се стори недоволен, задето го бяха прекъснали, но изражението му се смекчи веднага и на него се появи полуусмивка.

— Радвам се, че отдели време, за да ни посетиш — каза той. — И се надявам, че Паскал ти е обяснила всичко, за което си я питала.

— Дори повече — отвърна Хури и пристъпи по-напред в кабинета, очарована от изтънчеността на симулацията му. Естествено, това съвсем не беше първата симулация, която виждаше. Но — и тази мисъл бе колкото впечатляваща, толкова и ужасяваща — всяко едно от нещата в тази стая бе направено от ядрена материя, с толкова голяма плътност, че при нормални обстоятелства и най-малкият нож за рязане на хартия върху бюрото му би имал фатално гравитационно привличане, дори да ги делеше повече от половин стая. — Но не всичко. Как се озова тук?

— Паскал сигурно е споменала, че до матрицата има още един път. — Силвест разтвори длани. — Намерих го, това е всичко. Преминах по него.

— А какво се случи с твоето…

— Истинското ми аз ли? — Сега усмивката му издаваше лека самоирония, сякаш се наслаждаваше на някаква, известна само на него шега, прекалено фина, за да бъде споделена. — Съмнявам се, че е оцелял. И, честно казано, това не ме интересува особено. Сега аз съм истинския си аз. Аз съм всичко, което съм бил някога.

— Какво се случи на Цербер?

— Това е много дълга история, Хури.

Но все пак й я разказа. Как бе пътувал във вътрешността на света; как се бе оказало, че костюмът на Саджаки е празен; как този факт само бе усилил още повече решимостта му да продължи нататък и най-сетне, какво бе открил в крайната камера. Как бе преминал в матрицата и тогава спомените му се бяха отклонили от другото му аз. Но когато сподели с нея убедеността си, че другото му аз е мъртво, прозвуча толкова убедено, че Хури се запита дали не съществува и друг начин да се разбере; дали някаква друга, не така материална и осезаема връзка, не ги бе свързвала до самия край.

Имаше неща, които даже Силвест не разбираше истински; това се усещаше. Не беше достигнал божествената същност… или поне, не за повече от един миг, когато се бе окъпал в светлината на портала. Дали не беше направил този избор впоследствие? Ако матрицата излъчваше неговата симулация и ако беше безкрайна в компютърните си възможности… какви ограничения му бяха наложени освен онези, които бе избрал съзнателно?

Онова, което научи, бе следното: Карин Льофевр бе запазена жива от част от Шрауда, но в това нямаше нищо случайно.

— Като че ли е имало две фракции — отсъди Силвест като си играеше с един от месинговите микроскопи върху бюрото, извивайки огледалцето му ту на една, ту на друга страна, сякаш опитвайки да улови последните лъчи на залязващото слънце. — Едната е искала да ме използват, за да разберат дали Инхибиторите все още съществуват, дали все още представляват заплаха за шраудърите. И другата фракция, на която й е пукало за човечеството, колкото и на първата. Но нейните представители са по-предпазливи. Те смятат, че има по-добър начин от това да се предизвиква съоръжението на Инхибиторите, за да се види дали все още е способно да реагира.

— Но какво стана с нас сега? Кой спечели в действителност? Сън Стийлър или Мадмоазел?

— Никой — отговори Силвест като върна микроскопа на мястото му и покритата му с кадифе основа изтропа меко в повърхността на бюрото. — Поне такова е интелектуалното ми усещане. Мисля, че ние… аз… за малко не задействах съоръжението, за малко не му дадох необходимия стимул, за да предупреди останалите подобни съоръжения и да започне война срещу човечеството. — Засмя се. — За да бъде наречено "война" се подразбира, че става въпрос за двустранно събитие. Но според мен изобщо нямаше да се стигне дотам.

— Не смяташ обаче, че се е стигнало дотам?

— Надявам се и се моля, това е всичко. — Силвест сви рамене. — Разбира се, може ида греша. Имах навик да казвам, че не греша никога в нищо, но случилото се ми даде добър урок.

— Ами амарантинците, шраудърите?

— Единствено времето ще покаже.

— Това ли е всичко?

— Аз нямам всички отговори, Хури. — Той огледа стаята, сякаш преценяваше томовете по рафтовете, за да се успокои, че са все още тук. — Дори тук ги няма.

— Време е да тръгваме — обади се внезапно Паскал.

Тя се появи до съпруга си с чаша, пълна с нещо прозрачно; може би водка. Постави я върху бюрото, до лъскавия череп с цвят на пергамент.

— Къде?