Пространството на откровенията

В стаята-паяк не беше с костюм. Беше от същия вид, който бе използвала при изпълнението на мисията на повърхността на Ризургам, същия тип, с който Силвест трябва да бе отпътувал до Цербер. Как бе възможно? Ако всичко това бе сън, той бе съвсем различен от сънищата й до този момент, тъй като можеше да постави съзнателно под въпрос неговите противоречия, без цялата постройка да се сгромоляса около нея.

Намираше се на някаква поляна, с цвят на изстиващ метал, много ярък, но не достатъчно, за да увреди зрението й. Беше плоска като плаж след отлив. Сега, като се вгледа по-внимателно, установи, че равнината имаше някакви шарки, не произволни, а в сложен ред, напомнящ персийски килим. Между всяко ниво от шарки бе разположено друго, докато се стигнеше до почти микроскопични размери, които вероятно продължаваха и след това, макар и вече невидими за невъоръженото око, към субядреното и квантовото ниво. И се движеше; ту заставаше на фокус, ту се размазваше, като нямаше два момента, в които да е еднакво. Най-сетне започна да й става зле, затова тя отмести вниманието си към хоризонта.

Изглеждаше съвсем близък.

Тръгна. Стъпките й скърцаха в блещукащата земя. Шарките се пренареждаха, образувайки каменни стъпала, където можеше да стъпва.

Нещо лежеше отпред.

То се издигаше до близката извивка на хоризонта: леко възвишение, плинт, открояващ се на фона на разбъркания звезден пейзаж. Щом го наближи, забеляза някакво движение. Издигнатата част напомняше вход към метро, три ниски стени обграждаха поредица от водещи надолу стъпала.

Движението идваше от фигурата, появила се от неговите дълбини; жена. Тя изкачваше стъпалата със сила и търпение, сякаш поемаше утринния въздух за първи път. За разлика от Хури, не носеше костюм. Всъщност беше облечена точно така, както си я спомняше и Ана от последния път, когато я бе видяла.

Това беше Паскал Силвест.

— Чаках дълго — обяви тя и гласът й се разнесе из безвъздушното черно пространство помежду им.

— Паскал?

— Да — отвърна тя и доуточни: — В известен смисъл. О, Боже; няма да е лесно да обясня… а толкова дълго репетирах…

— Какво се е случило, Паскал? — Щеше да бъде проява на безочие, ако я пита защо е без костюм, защо не е мъртва. — Къде сме?

— Още ли не си се досетила?

— Съжалявам, че ще те разочаровам.

Паскал се усмихна със симпатия.

— Ние сме на Хадес. Спомни ли си? Неутронната звезда, която ни привличаше. Е, тя не беше. Неутронна звезда, имам предвид.

— На нея ли сме?

— Да, на нея. Сигурно не си очаквала такова нещо.

— Може да се каже.

— Аз съм тук толкова време, колкото и ти — додаде Паскал. — Тоест — от няколко часа. Но ги прекарах под кората, където нещата се развиват малко по-бързо. Така че на мен ми изглеждат значително повече от няколко часа.

— Колко повече?

— Да речем няколко десетилетия… въпреки че времето всъщност тук в известен смисъл не тече.

Хури кимна, сякаш всичко това звучеше напълно логично.

— Паскал… струва ми се, че трябва да обясниш…

— Добра идея. Ще го направя по пътя надолу.

— По пътя към какво?

Тя повика с жест Ана към стъпалата, водещи във вишнево-червена равнина, сякаш канеше съседката си вкъщи на чаша коктейл.

— Вътре — отвърна Паскал. — В матрицата.

Смъртта все така не идваше.

През следващия час, използвайки зума на костюма, Иля наблюдаваше как предмостието бавно губи формата си като неумело оформен грънец. Постепенно то започна да се разтваря в кората. Най-сетне бе изгубило битката срещу Цербер и сега той го поглъщаше бавно.

Прекалено рано, прекалено рано.

Мисълта, че нещо не е наред, не й даваше мира. Може и да й оставаха само минути живот, но не й харесваше да гледа как едно от творенията й загива, при това, дяволите да го вземат, преждевременно.

Най-сетне, неспособна да понася повече това, Вольова се обърна към кораба, сочещ към нея като кама и очевидно — с типичните за една кама намерения, и разтвори ръце в цялата им ширина. Нямаше представа дали лайтхъгърът можеше да разчита гласовите й трансмисии.

— Хайде де, копеле, ела. Довърши ме. Не искам да гледам повече това. Нека да приключваме.

Някъде долу в коничната форма на кораба се отвори люк и за момент тя зърна оранжевото осветление на интериора му. Очакваше оттам да се появи някакво отвратително и почти забравено оръжие; може би нещо, което бе сътворила в пристъп на пиянско вдъхновение.

Вместо това оттам излезе совалка и бавно се насочи към нея.

От думите на Паскал излизаше, че неутронната звезда всъщност няма нищо общо с неутронна звезда. Тоест, някога е била или е трябвало да бъде неутронна звезда, но поради намесата на трета страна, за която Паскал не прояви желание да говори с подробности, не беше. Те бяха превърнали неутронната звезда в гигантски, ослепително бърз компютър, който, по неизвестен начин, бе в състояние да общува както със своето минало, така и с бъдещето си.

— Какво правя тук? — попита Хури, докато слизаха по стълбището. — Не, по-добър въпрос: какво правим с теб тук? И как така изведнъж знаеш толкова повече от мен?