Пространството на откровенията

— Да се върнем в пространството, Хури. Нали това искаше? Със сигурност не ти се ще да прекараш останалата част от вечността тук.

— Няма къде да отида — промълви Ана. — Би трябвало да го знаеш, Паскал. Корабът беше срещу нас; стаята-паяк е унищожена; Иля е убита…

— Тя оцеля, Хури. Не е била убита при разрушаването на совалката.

И така, беше успяла да се озове в костюм… но каква й бе ползата от това? Хури понечи да продължи с въпросите си към Паскал, когато изведнъж осъзна, че каквото и да й отговореше тя, най-вероятно щеше да бъде вярно, колкото и невероятно да изглеждаше… и колкото и безполезна да беше истината, колкото и малко да би могла да промени.

— Какво ще правите двамата?

Силвест посегна към чашата с водка и дискретно отпи.

— Не си ли се досетила още? Тази стая не е създадена само заради теб. Ние я обитаваме, само дето обитаваме симулирания й вариант в матрицата. И не само тази стая, а и останалата част от базата, както е било винаги, само дето сега всичко е само за нас.

— Това ли е всичко?

— Не… съвсем.

И тогава Паскал се приближи до него, и той я прегърна през кръста, и двамата се обърнаха към прозореца, към просмукания с червено извънземен залез и простиращия се докъдето поглед стига сух и лишен от живот ризургамски пейзаж.

И тогава той се промени.

Започна от хоризонта; като преобразуваща всичко по пътя си вълна, носеща се към тях със скоростта на настъпващия ден. На небето се появиха облаци, обширни като империи; сега небето беше по-синьо, макар слънцето да продължаваше да потъва зад хоризонта. Пейзажът не беше вече сух, а покрит с пищна зеленина, зелена приливна вълна. Ана виждаше езера и дървета, извънземни дървета, пътища, виещи се между яйцеподобни къщи, струпани в квартали, а в далечината — по-голяма населена общност, събрана около издигащия се в центъра й шпил. Тя се взираше ли взираше в далечината, изгубила ума и дума от онова, което виждаше — цял свят, възвърнат към живот. И не беше изключено това да бе зрителна измама, но й се стори, че видя и тях, как се движат между къщите, движат се със скоростта на птици, но без да се отделят от земята, без да се издигат във въздуха.

— Всичко, което са били някога — обади се Паскал, — или повечето, във всеки случай, е съхранено в матрицата. Това не е археологическа реконструкция, Хури. Това действително е Ризургам, какъвто го обитават сега. Възвърнат към съществуване единствено със силата на волята на оцелелите. Това е цял свят, до най-малките подробности.

Ана огледа стаята и сега вече разбра.

— И вие ще го изучавате, така ли?

— Не само ще го изучаваме — отвърна Силвест и отпи още малко от водката си. — Но ще живеем в него. Докато ни дотегне, което, подозирам, няма да стане скоро.

И тогава тя ги остави в кабинета им, за да продължат разговора, който бяха прекъснали, за да я посрещнат.

Изкачи догоре стълбата и се озова отново на повърхността на Хадес. Кората светеше с червени отблясъци, все така оживена от компютърната дейност. Сега, след като бе стояла тук достатъчно дълго, за да могат сетивата й да се приспособят към новата обстановка, Хури си даде сметка, че през цялото време кората бе барабанила под краката й, сякаш някаква титанична машина ревеше непрестанно в някакво подземие. И вероятно това предположение не беше далеч от истината. Ставаше дума за машината на симулациите.

Мислеше си за Силвест и Паскал, започващи поредния си ден на изследвания на своя приказен нов свят. Откакто ги бе оставила, за тях вероятно бяха минали години. Но това като че ли нямаше почти никакво значение. Подозираше, че те щяха да предпочетат смъртта, само ако всичко останало престане да съдържа онова, което ги очароваше. Което, както се бе изразил Силвест, нямаше да се случи скоро.

Хури включи комуникатора на костюма.

— Иля… чуваш ли ме? По дяволите, глупаво е, но те казаха, че може да си жива.

Отвърна й само статичен шум. С разбити надежди, тя огледа горещата долина и се запита какво щеше да прави.

— Хури, ти ли си? — достигна в този момент до слуха й. — От къде на къде си още жива?

В гласа й имаше нещо много странно. Той ту се ускоряваше, ту се забавяше, сякаш бе пияна, но същевременно беше прекалено равен, за да е така.

— Аз мога да те питам същото. Последното, което си спомням, бе как совалката се обърна с корема нагоре. Искаш да кажеш, че си все още някъде там, носейки се по течението?

— О, в по-добро положение — отговори Вольова, като гласът й профучаваше нагоре-надолу по целия спектър. — На борда на совалка съм, представяш ли си? На борда на совалка съм.

— Как по…

— Корабът я изпрати. "Носталгия по безкрая". — За първи път чуваше вълнение в гласа на Иля; сякаш бе изпитвала отчаяно желание да сподели това с някого. — А мислех, че ще ме убие. Нищо друго не очаквах, освен финалната атака. Но тя не дойде. Вместо това корабът ми изпрати тази совалка.

— Всичко това е лишено от какъвто и да било смисъл. Сън Стийлър би трябвало все още да го управлява и все още да опитва да ни довърши…