Пространството на откровенията

— Казах ти: престоях в матрицата по-дълго — Паскал спря на едно от стъпалата. — Слушай, Хури, това, което ще ти кажа, може би няма да ти хареса. А именно че си мъртва… поне засега.

Ана се изненада по-малко от тази новина, отколкото бе очаквала. Подобно развитие на нещата изглеждаше почти предсказуемо.

— Ние умряхме в гравитационните вълни — продължи простичко нейната спътничка. — Приближихме се прекалено до Хадес и вълните ни разкъсаха. Не беше приятно… но повечето ти спомени за това така и не се възстановиха, така че ти вече ни се спомняш преживяното.

— Да се възстановят ли?

— Според всички нормални закони, би трябвало да бъдем "разделени на съставните си атоми. И в известен смисъл точно така и стана. Но информацията, която ни описва, се е запазила в прилива от гравитони между онова, което е останало от нас, и Хадес. Силата, която ни уби, също ни записа и предаде тази информация на кората…

— Така — промълви бавно Хури, готова за момента да приеме това като даденост. — И веднъж щом бяхме предадени на кората?

— Бяхме… ъъъ… върнати към живота посредством симулация. Разбира се, изчисленията в кората се осъществяват много по-бързо, отколкото в реално време, и именно заради това прекарах няколко десетилетия субективно време в нея.

Тонът й беше почти извинителен.

— Не помня да съм прекарвала няколко десетилетия където и да било.

— Защото не си ги прекарвала. Беше върната към живота, но не пожела да останеш тук. Не си спомняш нищо от случилото се; всъщност ти предпочете да бъде така. Нямаше какво да те държи тук.

— Намекваш, че тук е имало нещо, което да задържи теб?

— О, да — промълви възхитено Паскал. — О, да. Ще стигнем и до там.

Стигнаха до подножието на стълбището и тръгнаха по осветен с фенери коридор, с достойни за приказка светлини. Когато се вгледа в стените, Ана установи, че те също са оживени от проблясъците и шарките, които бе видяла на повърхността. Те създаваха впечатление за невероятна заетост, за необозримо сложна машинна алгебра, кипяща на една ръка разстояние от нея, но въпреки това — недостижима.

— Какво съм аз? — попита Хури. — Ами ти? Каза, че аз съм мъртва. Не го чувствам. И не се чувствам така, сякаш съм симулация в някаква матрица. Бях горе на повърхността, нали?

— Ти си плът и кръв — обясни Паскал. — Ти умря и беше пресътворена. Тялото ти беше изградено отново от химическите елементи, присъстващи вече във външната кора на матрицата, после ти бе вдъхнат живот и бе върната в съзнание. Костюмът, който носиш… той също е от матрицата.

— Искаш да кажеш, че някой, който е носил костюм, се е приближил достатъчно, за да бъде убит от вълните ли?

— Не… — проточи предпазливо Паскал. — Не, матрицата действа по друг начин. Много по-лесен… поне някога беше такъв.

— Би трябвало все още да съм мъртва. Нищо не може да живее на неутронна звезда. Или в нея.

— Казах ти; това не е неутронна звезда.

След това тя обясни как бе станало възможно това, как самата матрица бе създала ниша от поносима гравитация, в която тя можеше да живее; как това бе постигнато от циркулацията по-дълбоко в кората на невероятно количество дегенеративна материя, може би като страничен продукт от дейността на компютъра, а може би не. Но, подобно на разпръскваща леща, притокът фокусираше гравитацията встрани от нея, докато също толкова умопомрачителни сили не позволяваха на стените да се сгромолясат със скорост, незначително по-малка от скоростта на светлината.

— А ти?

— Аз не съм като теб — обясни Паскал. — Тялото, което нося… то е просто нещо като марионетка, нещо, с което да се срещна с теб. Образувано е от същия ядрен материал като кората. Неутроните са свързани от странни кварки, за да не се разлетя на всички страни под собственото си квантово налягане. — Докосна се по челото. — Но не мисля. Това се осъществява навсякъде около теб, в самата матрица. Ще ме извиниш — това ще прозвучи страшно неучтиво — но би ми било побъркващо скучно, ако се фокусирам единствено върху разговора си с теб. Както казах, компютърните ни скорости имат невероятна разпръскваща мощ. Нали не се обиди? Искам да кажа, в това няма нищо лично. Надявам се, че ме разбираш.

— Изобщо не се притеснявай за това — отвърна Ана. — Сигурна съм че и аз бих се чувствала по същия начин.

Коридорът се разшири в нещо, напомнящо добре оборудван научен кабинет, който можеше да е от всяко време от последните пет-шест столетия. Преобладаващият цвят на стаята беше кафявият, кафявото на годините: в дървените полици около стените, в покафенелите корици на древните хартиени книги, наредени по тези полици, в лъснатото до блясък махагоново бюро и в златистокафявия метал на античните научни инструменти, наредени по периферията на бюрото за по-голям ефект. Дървените шкафчета подпираха стените, по които нямаше полици, и в тях висяха пожълтели кости; кости на извънземни, които на пръв поглед можеха да бъдат взети за кости на динозаври или големи, изчезнали нелетящи птици, ако не се обърнеше достатъчно внимание на обема на черепите им, на големината на мозъка, който очевидно бяха съхранявали.