Първичен страх

— Е, да пукна, ако знам — каза той и плъзна обратно единия долар на Вейл.

— Окей, предавам се, сър. Кой е бил мистериозният човек от щата?

— Рой Шонеси.

Спелдинг очевидно беше шокиран.

— Шегуваш се!

— В никакъв случай. — Тед му донесе обичайната закуска — две пресни яйца на очи върху препечен бял хляб, домашно пържено месо и наденица. Вейл се нахвърли върху яденето лакомо, като не спираше да говори. — Сега тук е неочакваното развитие — той играеше моята игра.

— Какво искаш да кажеш?

— Моето предложение беше милион и шестстотин и Пинеро да напусне щата завинаги. Шонеси им каза да го приемат без никакъв спор. Цялата работа не продължи и трийсет минути.

— И те легнаха по гръб, просто така?

— Просто така. Дори не им предложих различни възможности. Не се наложи да сложа и една карта на масата.

— Струва ми се, че може да си имаш малко проблеми с твоя клиент. Как ще се почувства той, когато му кажеш, че просто трябва да преглътне загубата на шест и половина милиона долара?

— Той ще вземе милион и сто. Аз ще взема петстотин хиляди.

— Как ще му обясниш това? Пинеро има хиенски скрупули. Припомням ти, че той е вкарал в гроба поне четирима души… доколкото знаем.

— Ще го уплаша до смърт — каза Вейл.

— Ха! С какво?

— С от десет до доживот в щатския затвор.

Съдията помисли малко и кимна.

— Добре, това е хубав коз като заплаха.

— По дяволите, Пинеро никога не е виждал един милион долара, той едва може да брои до десет. Ако изобщо има късмет ще свърши под някой мост някъде, преди да се подреди. Само се надявам какъвто е луд да не си пръсне черепа, преди да вземем чека.

Съдията се върна към сутрешната среща.

— Отново на предишната тема — каза той. — Очевидно има нещо не наред тук, приятелю мой.

— Хей, та това е много разумна сделка. Градската община вероятно ще събере осемстотин хиляди и щатът, и окръгът ще бутнат по четири хиляди. Никой няма да бъде ощетен прекалено много и цялата работа ще се забрави.

— Да, но това не е било съдебен процес, Мартин, момчето ми, това е било политика, а в политиката никога няма логика. Какъв е дневният им ред? Какво преследват?

— Мисля, че проявяваш малко параноя.

— О, да, безусловно. Съгласен съм, че това е била разумна сделка за тях, но да се съгласят без бой? Мирише ми, че нещо не е наред тук. И ти казваш, че Рой е бил на твоя страна?

— Той просто им каза да приемат. Направете сделката, каза им той.

— Тогава ти му дължиш услуга, Марти. Тази игра се играе по този начин. Той ще ти поиска услуга.

— О, хайде. Освен това, какво мога да направя аз за Рой Шонеси?

— О — каза съдията. — Сигурен съм, че има нещо наум. Когато дойде време да се отплатиш, ще разбереш. И няма да има никакво разискване. Така става, това е стилът на Шонеси.

Мартин Вейл се върна към закуската си и яде мълчаливо около минута-две. После съдията почука но масата с пръста си.

— Ето, че пристига още един проблем, адвокате.

Вейл погледна към входа. Джон Пинеро току-що беше влязъл в заведението на Пеперудата. Пинеро, който беше познат в някои среди също като „Хей-хей“ заради свойствена говорна особеност, беше една грамада от тикове. Той щракаше с пръсти, когато говореше, сякаш сам се окуражаваше да продължи нататък. И повдигаше дясното си рамо, като че ли прогонваше някоя муха. Премина през салона много бързо. Пинеро винаги вървеше много бързо.

— Хей-хей, адвокате — каза той, като щракаше с пръсти, — проведохме ли тази проклета среща? Как сме, дяволите да го вземат?

Той се мушна в сепарето до съдията.

— Проведохме срещата, Джои, и се справихме добре — каза Вейл, като си избърса устата и хвърли салфетката до чинията си.

— Хей-хей, как, по дяволите, ще свърши всичко? Колко, мамка им, ще ни оберат, мамка им? Половин милион? А може би един проклет милион? — Той стигаше до паника с приказките си.

— Ти ще вземеш милион и сто и ще трябва да напуснеш щата в деня, когато вземем чека.

— Хей-хей, какво! Какво, по дяволите, ми разправяш, адвокате? Трябва ли, мамка им, да вярвам на тези си две уши, мамка им? Ти, мамка им, си отстъпил всичките тези мангизи?

— Няма да има никакво обжалване, никакъв проблем, просто ще вземеш парите и ще бягаш.

— Хей-хей, мамка му, човече — сърдито се завайка той, като щракаше с пръсти и вдигаше рамо, докато говореше. — Ти ми казваш, мамка му, че трябва да се простя с ъ… ъ… колкото там проклети милиона долара остават още, мамка му? Това ли, по дяволите, ми казваш?

— Казвам ти, че ще си тръгнеш с милион и сто, Джои. Радвай се на късмета си.

Пинеро удари с ръка по масата и разля кафето на Вейл.

— Хей-хей, да се радвам на късмета си, глупости. Това е твоята проклета измишльотина, адвокате; та те скачаха върху моята проклета глава, знаеш. Аз бях целият в синини, мамка им, а ти ще си занесеш вкъщи половин милион проклети гущери, и аз, мамка им, трябва да бъда благодарен, хей?