Първичен страх

— Закъснял си — каза Наоми, когато адвокатът влезе, като тропаше с крака и разтърсваше рамене да прогони студа. Той свали палтото си и го хвърли над закачалката за шапки до вратата.

— Да, да, да — каза той, вървейки към кантората. — Откога е кафето?

— От половин час.

— Добре. — Той отиде до старомодния самовар, побиращ десет галона, който беше взел като частично заплащане за това, че се беше занимавал с фалита на един ресторант, наля си чаша кафе и се загледа в Наоми, която стоеше на прага на кабинета с един пакет в ръка. Тя беше висока, изправена жена с цвят на млечен шоколад, с почти египетска външност, високи скули и широки кафяви очи. Черната й коса беше сплетена в гъсти плитки, всяка накрая с разноцветно африканско мънисто. Едно разкошно създание, което на четирийсет имаше мъдростта на шейсетгодишна и тяло на двайсетгодишна. Почти нямаше нещо, за което човек да критикува Наоми Чанс.

— Това пристигна за теб преди около час — каза тя. — Умирах от желание да го отворя.

— Тогава отвори го. По дяволите, недей да спазваш формалностите. От кого е?

Тя издърпа пристегнатия плик от пакета, извади бележката и прочете на глас:

„Благодаря за помощта. Надявам се статията да ви Залегне. Конърмън.“

Вътре имаше шест броя от списанието и оригинална фотография на снимката, поставена в старомодна дървена рамка. Вейл поглади дървото с палеца си и се засмя на себе си. Конърмън, разбира се, проявяваше сарказъм относно помощта му. Вейл почти не беше разговарял с автора, докато Конърмън работеше върху статията. Той никога не говореше за себе си. Не че беше особено стеснителен, просто смяташе, че колкото по-малко хората знаят за неговия личен живот и минало, Толкова но-добре.

— Класирай броевете в архива — каза Вейл и сложи фотографията на лавицата.

— Не искаш ли да я прочетеш?

— Вече го направих.

— Е, защо не ми каза?

— Забравих.

— Глупости, Марти. Не е ли хубава?

— Обикновените глупости на Конърмън. Давай, прочети я. И напиши му една бележка от мен. Кажи му, че ще го съдя за трийсет и пет долара — всичките пари, Които притежава на този свят.

— Това е гадно.

— По друг начин той няма да разбере.

— Е… какво стана тази сутрин?

— О — Вейл вдигна рамене. — Всичко е наред. Никакво обжалване. Хей-хей получава един милион и сто, ние получаваме петстотин хиляди и той напуска града завинаги. Случаят е приключен.

— Това е страхотно! Но как ще го приеме мистър Пинеро?

— Той вече го прие. Аз му казах. Изпадна малко в истерия. Сега е щастлив.

— Господи, какъв ден, а дори още не е обяд. Защо не идеш да си поспиш?

— Много смешно.

— Видя ли това? — понита тя и отвори сутрешния „Таймс“.

— Прочетох го в електричката.

— Ужасно нещо — каза тя. — Какво мислиш?

— Мисля, че архиепископът е мъртъв и са задържали подозрително лице.

Той седна, свали си обувките, сложи си краката на бюрото и като се наведе, започна енергично да ги разтрива.

— Трябва да е нула градуса навън.

— Искаш ли да изтичам горе и да ти донеса сухи чорапи?

— Не мога да поискам това от теб — каза той, като я погледна. — Искам да кажа, че това може да се изтълкува като крайно шовинистично. Ти си правен асистент, а не прислужник.

— Ей сега ще се върна — каза тя. Докато вървеше към вратата, каза: — Разправят, че това момче, което го е направило…

— Те твърдят, че това момче го е направило…

Тя спря и се обърна към него, подпряна на касата на вратата.

— Твърдят, окей? Твърдят… но според статията те са го хванали да се крие в църквата с оръжието.

— Повтаряй с мен…

Тя завъртя очи и повтори с устни думите му, докато той говореше.

— Невинен, докато не се докаже, че е виновен.

Той се усмихна покровителствено.

— Много добре. Просто запомни, точно сега, докато говорим, че това момче… как му е името?

— Аарон Стемплър.

— Това момче, Аарон Стемплър, е невинно. И не вярвай на всичко, което четеш. Нали знаеш какво казват за вестниците: първия път, когато напечатат нещо невярно, е грешка. Когато го напечатат втори път, вече е факт. И също така не вярвай на всичко, което чуваш. Първия ден в университета по право моят професор влезе в клас и каза: „От днес нататък, когато майка ви ви каже, че ви обича…

Тя довърши изречението вместо него.

— …трябва да потърсите и друго мнение.“ Знам и второто нещо, което е казал, е „Винаги се питай защо“.

— Много добре, напредваш.

— Защо не? Чувам го всяка сутрин, по дяволите. — Тя се качи на горния етаж.