Първичен страх

Оставаха още шест дни, по-точно пет, докато Аарон бъде отведен в града. Моли трябваше да направи опасния си ход и той наистина беше опасен. Разкритието за съществуването на Рой можеше да травмира Аарон — или още по-лошо, да изведе Рой навън за постоянно. Но беше важно сега да бъде информиран Аарон, за да го подготви за процеса и разкритията, които щяха да последват. Как щеше да реагира той беше напълно непредсказуемо.

Тя се върна във високата охраняема сграда след вечеря. Беше необичайно за нея да се вижда с Аарон вечерта, но тя усещаше, че разговорът щеше да се проведе в спокойна атмосфера. Никаква тежка терапия, никакво задълбочаване. Щеше да му занесе едно парче кремова торта с кокосов орех, любимата му, и една кола. Щеше да се опита да бъде спокойна, както винаги, и доколкото можеше небрежна, докато го подготви за шока от откритието, че в неговата кожа има още едно същество — че неговото „загубване на време“ беше запълнено от зъл, психопатичен убиец.

Аарон се изненада, като я видя.

— Нещо лошо ли има? — попита той, тревожните му очи изразяваха страшни опасения.

— Не — каза тя. — Просто дойдох да ти кажа здравей. Донесох ти една кола и парче торта с кокосов крем.

— Чудесно — каза той с усмивка, като взе картонената чиния и пластмасовата вилица, седна на леглото и сложи колата в краката си. — Благодаря.

— Няма нищо.

— Ще ме закарат в града в неделя — каза той.

— Да. Това действа ли ти на нервите? — попита тя.

— Струва ми се. — Той взе хапка от тортата и добави: — Какво повече биха могли да ме попитат?!

— Въпросът е как и кога ще те попитат — и защо?

— Да, мадам, разбирам всичко това. Аз не бях луд при епископ Рашмън и не помня нищо от това което се е случило. Струва ми се, че това обяснява всичко.

— Може би не — отвърна тя, опитвайки се да изглежда отегчена.

— Какво означава това?

— Знаеш. Всичките тези адвокати си имат тактика. Стратегии. Никога не знаеш какво може да измислят.

— Това, което прави един адвокат добър, е, че той може да предвиди какво ще стане преди да е станало.

— Предполагам, че е вярно. Сигурна съм, че Марти ще направи това. Но знаеш, винаги има неочаквани неща, които изникват.

— Като?

Тя се усмихна.

— Е, ако знаех това, нямаше да са неочаквани, нали?

Той се засмя, привърши тортата си и преглътна последната хапка с колата си.

— Да, мадам. Наистина.

Винаги ли знаеш кога ти се губи време, Аарон?

— Повечето пъти, предполагам. Мигам с очи — стоя тук, а при следващото мигане съм долу. Най-лошото е, когато при едно мигане съм тук — а при следващото съм на миля разстояние, и то четири часа по-късно… такива неща.

— Чудил ли си се някога какво става, когато ти се губи време?

— Разбира се. Но знаеш ли, това не е нещо, за което е удобно да питаш другите. Не мога да попитам някого: „Как стигнах дотук?“ Разбираш какво искам да кажа.

— Разбира се. Помниш, че те попитах веднъж за някого на име Рой?

Той кимна.

— Не си спомням някой с такова име.

Тя разбра, че няма лесно да се справи.

— Има нещо, за което искам да поговорим.

Той я погледна с очакване и се усмихна.

— Трябва ли да легна?

— Не, не. Това е обикновен разговор между теб и мен.

— Добре.

— Аарон знам, че си чел доста за психични разстройства. Чувал ли си за психично заболяване, наречено многоличностно разстройство?

Той я изгледа няколко секунди.

— Това, което наричат раздвоена психика?

— Това е общоприетият термин, да.

— Не знам много за това.

— Но знаеш какво означава?

Той кимна бавно, като не преставаше да я гледа.

— Работила съм с доста хора, които имат раздвоена психика — каза тя. — Това не е рядкост.

Тя почти усещаше неговата тревога.

— Да предположим, че ти кажа, че имаш още една индивидуалност, тази, която се появява, когато ти се губи време. Как ще се почувстваш?

Той не отговори.

— Например да предположим, че имаш друга индивидуалност, наречена Рой.

— Рой? Кой Рой? — понита той с тревога.

Не използва фамилно име.

— И ти казваш, че този Рой съм аз? — поде Аарон предпазливо.

— И така може да се каже. Той е като твоето друго его. Знаеш какво искам да кажа.

— Като другата част от мен?

— Това е много добро описание. Виждаш ли, понякога, когато страдаме от силна болка и унижение, мозъкът създава друга самоличност — друг характер — да изстрада болката и унижението. Нещо като изпускателна клапа.

След дълга пауза Аарон каза:

— Лошата страна?

Тя се поколеба, преди да отговори. Разговорът напредваше прекалено бързо. Надяваше се да се доближи Д различната природа на Рой по-предпазливо, за да не притесни Аарон, че в душата му се таи един скрит Убиец.

— Не непременно — каза тя. — Помниш ли, когато преподобният Шекълс те е заплашвал?

— Да, мадам.

— Тогава губеше ли ти се време?

— Не си спомням.

— Кога за първи път си спомняш да ти се е губело време?

Той помисли дълго време. Накрая каза:

— Предполагам, че беше по времето, когато баща ми започна да ме бие с колана, че не искам да слизам в дупката.

— Губеше ли ти се време, когато слезе долу в дупката?

— Не, мадам — каза той, като наблегна на това. — Помня всяка секунда от това, всяка секунда…

— Рой казва, че за първи път се е появил, за да наругае преподобния Шекълс.