Първичен страх

— Прекалено си умен, за да го направиш — изписка Вейл. Дъхът му свистеше.

— Ти искаш да ме унищожиш. Ти и онази гадна докторка.

— Вече сме говорили за това. Никой няма да ти направи нищо лошо.

— Глупости!

— Окей. Щом това искаш… — изписка Вейл. — Щом искаш да идеш на електрическия стол, давай. Свърши си мръсната работата.

Рой приложи още малко сила и Вейл изстена, когато болката прониза мозъка му.

— Това е силата — тихо изсъска Рой в ухото му. — Силата не се продава. Силата е власт. Сега властта е в мен. В този момент животът ти е в ръцете ми. Помисли върху това. Смъртта е на един натиск разстояние.

После изведнъж Рой махна ръцете си Вейл се отпусна на леглото. Той се задъхваше за въздух и триеше врата си. После стана и тръгна към вратата.

— Къде, по дяволите, отиваш? — заповеднически каза Рой.

Вейл се обърна към него.

— Първо причини болка на Моли — каза той. Той все още шептеше. — Сега на мен. Господи, ние се опитваме да ти помогнем, тъпо копеле такова. Искаш ли да говорим, или искаш да си останеш глупак?

Рой рязко започна да разтрива ръцете си. Отстъпи няколко крачки, после се разходи няколко пъти напред-назад, като продължаваше да трие ръце.

— Окей, уплашен съм — изръмжа той през оголените си зъби. — Това ли искаше да чуеш?

— Това е добре, би трябвало да си. Разбираемо е. Но се успокой — каза Вейл. — Просто ме изслушай внимателно. Й когато свършим, ще искам да говоря с Аарон…

Ярко сутрешно слънце разпръскваше мъглата. Моли бързаше по алеята към максимално обезопасеното крило. Тя беше сърдита понеже Вейл я беше оставил да спи. Знаеше ли Вейл как да се справи с Аарон? Неправилните думи, неправилните действия можеха да изпратят Аарон в един друг свят.

Тя отказа поканата за кафе на Линк нетърпелива да влезе в стаята за терапия. Младият мъж забърничка в ключовете и накрая отвори главната врата, после отключи вратата на килията. Вейл, който стоеше на един стол с лице към пациента, се усмихна, когато тя влезе.

— Здравей — каза той. — Добре ли спа? Младежът се обърна с лице към нея и се усмихна.

— Здравейте, мис Моли — каза той. — Наистина се радвам да ви видя.

Тя се усмихна с облекчение.

— Аз също се радвам да те видя, Аарон.

31.

Както винаги, когато имаше някой шумен процес, около съда се създаваше карнавална атмосфера в деня, в който той започваше. Но Вейл никога не беше виждал такъв спектакъл, който приветства колата, когато свиха към площада пред съда. Беше светъл, необичайно топъл за сезона ден и тълпата се беше събрала рано, за да заеме места в Осма съдебна зала на втория етаж на Кралския окръжен върховен съд. Половин дузина телевизионни коли бяха паркирали безредно под ъгъл срещу бордюра пред историческата сграда. Тротоарът и широките мраморни стъпала бяха задръстени от радиорепортери, телевизионни коментатори, фотографи и писатели.

— Това е велик момент, Аарон — каза Вейл, докато колата бавно минаваше през веригата чакали от медиите. — Насрочването беше нищо в сравнение с това, на което ще бъдеш свидетел.

Стемплър, който носеше спортно сако от туид и вълнен панталон — облекло, избрано от Наоми, махна през прозореца навън, когато пресата се сля и заобиколи колата.

— Ще казваш само две неща — каза Вейл.

— Да, сър. Щастлив съм, че най-накрая процесът ще започне и аз ще мога да докажа невинността си. И се чувствам добре.

— Страхотно. Нека им покажем.

Те изскочиха от колата и с мъка си пробиха път нагоре по стъпалата покрай гората от микрофони и камери, насочени в лицата им. Отвсякъде се сипеха репортерски въпроси. Вейл водеше отпред. Зад себе си чуваше Аарон, който отново и отново повтаряше:

— Наистина се чувствам добре. Щастлив съм, че най-накрая процесът започна.

В кулоара Боби, чийто щанд за вестници стоеше в ъгъла на извисяващото се фоайе от времето, преди някой от действащите съдии да бъде избран, беше удвоил поръчката си за ябълки и портокали, както и цигари, дъвки, бонбони и препечени сандвичи със сирене. Боби се молеше процесът да продължи дълго.

Зала Осма на съда беше най-горещото място в града. По-горещо от петия ред в центъра на хоров рефрен или първия ред на шоуто „Донахю“. Залата събираше двеста души и беше пълна един час преди представлението. Отвън чакаха поне още петдесет души. Тълпата беше наелектризирана: малки стари дами с плетивото си, домакини с издути пазарски чанти, типове от стоковата борса с техните куфарчета в скута си, за да хванат един-два часа от цирка, преди да докладват в стъклените си кантори, поне две богати вдовици, пристигнали с лимузини, и обикновените зяпачи в съда, които обикновено обикаляха от стая в стая да видят какво става.

Съдебният пристав на вратата, като оберкелнер в луксозен ресторант, държеше присъствения списък. Когато някой си тръгваше, друг влизаше.

Маргарет Буут, старшата на стенографската група, която имаше гласа на Кейси Стингъл и беше галено известна между обичайните посетители от пресата като лейди Макбет, надникна от офиса си и се оплака: