Първичен страх

Неканеният гост протегна ръката с пръстена и посочи пода с ножа. Епископът беше слисан. Неканеният гост рязко насочи ножа към килима и негово светейшество бавно се отпусна на колене. Страх замени любопитството. Епископът бавно се наведе напред да целуне пръстена на ръката, протегната към него. „Трябва да бъде идеално съчетано по време, за да достигнем кулминацията заедно. Велика смърт, приятна смърт… Прости ми, отче, понеже съм прегрешил, прости ми, отче, понеже съм прегрешил, прости ми, отче, понеже…“

— Прости ми, отче! — извика неканеният гост.

Архиепископ Рашмън погледна нагоре и видя ножа миг преди удара. Той се извъртя, почувства острието в рамото си. То проникна дълбоко през мускулите и тъканта и се удари в костта на плешката му. Той изрева — една потресаваща комбинация от ужас, страх и болка, сякаш баншите в ада виеха в отчаяние. Ножът се вдигна отново и докато се спускаше към него, той се опита да го спре с една ръка, докато другата висеше безжизнено отстрани. Острието проби дланта му, изви се, отдръпна се и удари отново и отново, и отново. Епископът се олюля назад, като напразно се опитваше да избегне смъртоносното оръжие. Той почувства парене под ухото си, когато острието разряза гърлото, трахеята, югу-ларната вена и хранопровода, като поряза костта, преди да изхвръкне изпод другото му ухо — един разрез толкова прецизен и мощен, че само гръбначният стълб придържаше главата към тялото. Кръв бликаше от ужасния отвор. Ножът удари отново, този път върху голия корем. После отново — от едното бедро до другото. Смъртоносното острие се заби отново и отново, проблясвайки на светлината, докато отчето падна назад, като запрати една маса и една лампа към средата на стаята, и хванал се за раните си, усещаше как ръката му потъва в меката грамада от артерии и разкъсана плът. Главата му увисна и се заклати напред-назад като тапа във вода. Болката го завладя изцяло…

В малкия парк през улицата един пощенски раздавач от града отвърза своя дакел Гретхен и я проследи как тръгва, клатушкайки се покрай редицата храсти, които отделяха тревата от тротоара. Той чуваше звуците на класическа музика, долитащи иззад транспарантите от втория етаж на апартамента на епископа, и започна да припява — това бе мелодия от неговото минало. Стоеше на тротоара, като остави паметта си да се рее назад в годините, прониквайки през времето. Изведнъж един глас изкрещя по-силно от музиката: „Прости ми, отче!“ Раздавачът погледна нагоре към прозореца. Чу се силен трясък. Светлината зад транспарантите се килна встрани и секунда по-късно той чу един сърцераздирателен писък, така пропит с ужас, че кучето изправи уши и започна да вие.

Една раздираща тръпка — реална като гръм от мълния, премина по гърба на раздавача. Космите по ръцете му настръхнаха. Кученцето, лаейки, се затича назад към него и той го вдигна, когато нов писък последва, все така сърцераздирателен и ужасен само за да бъде прекъснат от един приглушен вик. Той видя една фигура, откроена върху транспарантите, да се движи към и извън светлината и пощенският раздавач се затича по улицата, махаше към преминаващата кола и викаше за помощ.

2.

Лейтенант Абъл Стенър беше първият детектив, който пристигна на мястото на престъплението. Силно изправен и безупречно облечен, той беше един педантичен и съзнателен мъж, чието стоическо изражение прикриваше всякакъв изблик на чувства. Неговото ледено държание и пълна липса на емоции отдавна му бяха спечелили прякора „Ледена шушулка“, въпреки че никога не го казваха пред него. Двамата униформени полицаи, които стояха близо до входа към жилището на епископа, наблюдаваха как той слезе от колата си и тръгна към тях, без да бърза особено. Единият полицай повдигна жълтата лента, която обграждаше мястото на престъплението, докато той приближи и мина под нея.

— Благодаря — каза лейтенантът, без да ги погледне, и влезе в триетажната тухлена сграда, която беше част от извисяващата се готическа църква.

— Господи, никога ли не носи палто? Трябва да е само десет градуса.

— За какво му е палто? — отговори другият. — Той изобщо няма кръв.

Един сивокос ветеран с нос като на пияница, стоеше с гръб към вратата на спалнята. Той изглеждаше блед и потресен, когато Стенър изкачи стъпалата към апартамента на втория етаж. С ръце сключени зад гърба, лейтенантът застана точно пред полицая.

— Какво се е случило тук? — попита той.

Полицаят пелтечеше, докато четеше подробностите от бележника си.

— Един човек на име ъ-ъ-ъ Харимън… Реймънд Харимън… ъ-ъ-ъ разхождал кучето си през ъ-ъ-ъ, улицата там и… това било около десет и десет… и той, ъ-ъ-ъ чул, знаете, писъци, които…

— Кой е влизал в стаята?

— Само аз, сър. Проверих, знаете, за да съм сигурен, че е мъртъв при пристигането, въпреки че… наистина не беше необходимо, като се има предвид…

— Никой друг?

— Не, сър. Имам един човек на вратата в кухнята, но аз съм единственият, който е бил на самото място на действието. Загасих магнетофона с молива си, свиреше страшно силно.

— Много добре. Какво си… как се казваш? Ти си Тревърс, нали?

— Тревърс, да, сър.