Първичен страх

ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД НЕВИННИТЕ КРЪВОПУСКАНЕ ЗА СМЕТКА НА ГРАДСКАТА ОБЩИНА

от Джек Конърмън

Съдът заседава вече час и половина, часът е осем в навечерието на един четвъртък, след който остават само седем дни за пазаруване до Коледа и съдебната зала, която все още е препълнена, е напрегната като чакалня в болницата. Има доста безцелни разговори, но повечето очи са насочени към вратата, през която журито рано или късно ще влезе. След като дванайсет дни са стоели докрая да изслушат свидетелските показания, толкова пламенни, че в един момент съдията предложи да извикат пожарната, сега никой нямаше да си тръгне. Не и преди да видят последното действие.

„Това представлява той, един убиец на правото в този град. Един вампир, това е той. Седи си там в съда, по дяволите, и почти можеш да видиш как от проклетите му зъби капе кръв. Той е голям играч, влиза си с тази негова старомодна докторска чанта, моторът му все е включен на висока скорост, не може дори да изчака нещата да се случат, разбираш какво искам да кажа? Прокурори? Глупости. Та той си ги изяжда на закуска, обед и вечеря, а като си иде вкъщи, си похапва съдии преди лягане. Ти си прокурор и той седи от другата страна на залата? Вземай си нещата. Вземи си призовките, правните документи, показанията под клетва, всички тези правни глупости, хвърли ги и си иди вкъщи. Прочети някоя книга. Посмучи си шоколад. Просто си спести енергията, приятелю, понеже вече си мъртъв. Все едно, че вече висиш на кука в някоя проклета кланица.“

Говори един съдебен пристав, един старомоден тип със зачервени очи и голямо шкембе, с лош дъх и парче клечка за зъби, която се мотае в ъгъла на устата му. Той за двайсет и две години е виждал всички адвокати, които са идвали и са си отивали от този град. Знае всички трикове. Вероятно може да цитира законите по-добре от всеки филаделфийски адвокат, който печели по 500 долара на час.

— Мартин Вейл. Крачещата смърт — казва съдебният пристав и се отдалечава.

Годината се влачи към своя край в тази декемврийска вечер в съдебна зала номер 6 на Върховния съд — където Клерънс Дероу веднъж така лошо сдъвка един наперен местен адвокат, че той напусна и стана професор по право докато препълнената съдебна зала е прикована на място, очаквайки решението по делото Джо Пинеро срещу градската община.

Вейл седи върху перваза на един прозорец, без да обръща внимание на това, което става около него, и гледа навън към града, пламтящ в коледни светлини. Той е толкова спокоен, сякаш е в кома. Пушенето е забранено в залата, но Вейл разсеяно пали цигара от цигара и хвърля пепелта и угарките в една пластмасова чаша за кафе. Никой не му прави забележка.

Какво ли се върти в главата на Вейл?

Вероятно си мисли, че когато съдебните заседатели се върнат, той ще притежава една малка част от недвижимия имот, към който гледа, един комат от града, който от години той небрежно беше тъпкал с краката си.

Неговият клиент, един местен гангстер, три пъти пускан на свобода, на име Джо Пинеро, седи на подсъдимата скамейка, а пръстите му леко потрепват в такт с някаква въображаема мелодия. Ако е разтревожен за бъдещето си, то не му личи. Но всъщност защо ще се тревожи? Мартин Вейл беше във върховна форми срещу най-доброто, което градът можеше да предложи: Албърт Силвърмън, един адвокат с висока репутация, който в този момент е долу в тоалетната, повръщайки и червата си. Ето как се бяха развили нещата с делото на града за него.

— Ако Вейл беше подавач на топки в отбор от първа лига по бейзбол, щеше да бъде цар на смяната каза ми веднъж един приятел спортен журналист. — Той не участва само за да победи, човече. Всяка игра за него трябва да бъде без шанс за противниковия отбор.

Шарлин Краудър, закоравяла като пристанищен хамалин, след като е прекарала по-хубавата част от живота си в протоколиране на съдебните заседания, се кълне, че това действително се е случило: „Това се случи през първите му дни — преди шест-седем години, окей? Той защитаваше един дребен бандит. Най-важното доказателство е тази шапка, която, по общо мнение, е била притежавана от подсъдимия. Така че Вейл слага на колене обвинението и доказва, че не е вероятно шапката да принадлежи на неговия клиент и слага делото в джоба си. После, когато процесът свършва, Вейл отива при реквизитора и казва: «Моят клиент си иска шапката обратно.»“

Сега Вейл казва, че, се е шегувал — но той действително е взел шапката.

Вейл за седем години се е превърнал в легенда. Той никога не дава интервюта, носи напечатани визитни картички, на които пише „Без коментар“ и идва в съда с костюми, които не са гладени, откакто Елвис е бил в начално училище. Може би се подстригва при смяната на сезоните. Вратовръзките му висят стегнати наполовина като разхлабена примка около врата му. Обувките му никога не са виждали четката на ваксаджия.

Той е един сомнамбул, крачещ из заседателната зала, сякаш е изпуснал някаква мисъл на пода и не може да я намери. После изведнъж подскача като човече на пружинка и реве от стола си като избухнал вулкан. След това се преражда в чаровник — усмихнат, успокоява, покровителства преди изведнъж да се превърне в отровна змия, която нанася удар в югуларнага вена на нищо неподозиращия свидетел. Понякога се усмихва, понякога изглежда загрижен, понякога е отегчен. Но тези сиви очи никога не се променят. Ако погледнете в тези очи, все едно, че неочаквано виждате смъртта. Той е безмилостният палач, унищожава съперниците си така небрежно, сякаш си топи поничките в кафето на ъгъла.

Мартин Вейл на трийсет и две — правното непослушно дете на предстоящото десетилетие. В ръцете му законите са като топките за жонгльора.

Джо Пинеро, познат на приятелите и враговете си като „Тъмните очила“, понеже носи слънчевите си очила навсякъде и вероятно спи с тях — е един гангстер, уличен боец, чието досие включва осъждане за физическо насилие, опит за убийство и непредумишлено убийство. Първия път получава от две до пет за употреба на срязана бейзболна бухалка срещу продавач на обувки, който дължал 400 долара на един, който събирал облозите. Излиза на свобода след девет месеца. Втория път той застрелва отблизо друг хулиган при спор за територия, едно гангстерско убийство, сведено до непредумишлено убийство, понеже доказателствата на обвинението са слаби. Излиза след шест месеца. Преди година и половина Пинеро и други трима гангстери се нападат на една многолюдна улица в града със стрелба, наподобяваща Втората световна война. Когато димът се разсейва, двама са мъртви, а Пинеро е продупчен от три куршума. Свидетелите изчезват, никой не може да разбере кой на кого какво е направил и Пинеро признава вина за по-малко престъпление, за да бъде обвинен само в непредумишлено убийство и отново да се измъкне. Не е необходимо да се казва, че той не е обичана личност в кръговете за строгото прилагане на закона.

Прекъсваме разказа до навечерието на миналата Нова година. Пинеро се връща вкъщи от някакво парти. Двама полицаи се случват зад него, единият е окръжен полицай, а другият федерален, който не е бил на смяна, просто излязъл за през нощта със своя приятел който се оказва, че е негов брат. Окръжният полицай разпознава Пинеро и те го спират край пътя и решават да се скарат с него: карат го да върви по права линия, да си пипне носа с пръст теста за трезвеност. Това, което те не осъзнават, е, че са преминали границата и са навлезли в града. Идва и един градски полицай и се присъединява към компанията. Те претърсват колата и намират един зареден револвер в багажника. Пинеро започва да реве за правата си, за това, че окръжни и федерални полицаи го спират в града, едното води до другото и в следващия момент тримата полицаи започват да бият Пинеро, сякаш е най-големият тъпан в училищния духов оркестър.

Той свършва в болницата с две счупени ребра, разбита скула, мозъчно сътресение, множество контузии и натъртвания и обвинения в пиянство, съпротива при арест и укрито оръжие. После дяволът се намества. Оказва се, че Пинеро показал 0,6 на алкохолния регистратор. Според закона той е бил трезвен. Ширеха се слухове — най-разпространеният беше, че властите трескаво търсят спасителен брод по реката.

Намесва се Мартин Вейл с граждански иск за 25 милиона. Той влиза в правен спор с щата, окръга и града. Това поражда доста самоуверени усмивки в клуба на адвокатите, където завистта се разпространява като чума. Залаганията са около хиляда към едно, че най-накрая Вейл е захапал прекалено голям залък.

Но в следващите десет месеца Вейл разчленява на парчета града, окръга и щата. Той насъсква щатските и окръжните ченгета срещу градските полицаи. Вътрешните борби стават толкова ожесточени, че се заплашват един друг със съд. Вейл скръства ръце и почва да си реже ноктите — преди да свърши, той се съгласява да оттегли обвиненията си срещу окръга и щата, призовава двамата полицаи и те се нахвърлят върху градския си побратим като двойка разярени бикове.

Преди да се стигне до съд, залаганията вече са изравнени — със значителна сума на страната на Вейл.

Сега Вейл съзерцава мигащите светлини на общинското коледно дърво, клиентът му е хладен като наливна бира в замразена чаша, окръжният прокурор, поел защитата, е на колене в мъжката тоалетна, а седем мъже и пет жени се намират в стаята на съдебните заседатели и се опитват да разберат кой на кого какво е направил и колко ще струва всичко това.

Съдебните заседатели заседават вече от два часа, когато аз преброждам залата и се облягам на перваза до Вейл. Той е свалил жълтата си вратовръзка и я е пъхнал в горния джоб на костюма си от туид, който изглежда така, сякаш е спал с него цяла седмица. Има голяма нужда да се обръсне. В началото на процеса съдията Хари Шоут, един фанатичен консерватор, известен в правните среди като Палача Хари, в сравнение с който хунският вожд Атила би изглеждал като социален реформатор, смъмри Вейл за начина му на обличане.

— С цялото ми дължимо уважение, Ваше благородие — отговори Вейл, аз съм дошъл тук, за да се занимавам с право, а не да позирам за корицата на „Джентълменс ку-ортърли“.

Това определя атмосферата на процеса, по време на който Вейл два пъти е глобен по 1000 долара за обида. Единствената причина да не прекара около десет дни в местния затвор е страхът, че няма да бъде приключен процесът. Никой не иска отново да премине през тази кланица.

— И така, какво мислиш? — питам Вейл.

— Мисля, че мигащи светлини на коледно дърво са образец на лош вкус казва той, гледайки надолу към едно дърво пред съда, което изглежда като червено-зелен светофар. Изглежда като проклета неонова табелка.

— Колко време мислиш, че ще отсъстват?

— Докато решат колко пари да получим.

— Мислиш, че е толкова просто?

— Да! Той запалва нова цигара „Вентидж“ и пуска старата в чашата, където угасва с цвърчене.

— Кога реши, че работата е вързана в кърпа?

— В деня, в който приех делото отговаря Вейл.

Самоувереността и този поглед, това ги сковава. На Вейл никога не му минава през ум, че може да загуби, а само колко голяма ще бъде печалбата.

Съдът заседава вече два часа и четирийсет минути. Присъдата: 7,6 милиона долара за бившия гангстер изведнъж прави Джо Пинеро милионер. Съдебната зала полудява. Силвърмън отново тръгва към мъжката тоалетна. А Мартин Вейл току-що е спечелил за себе си цели 2.5 милиона долара.

Съдията гледа заплашително от високо.

— Може би казва той на Вейл сега ще можеш да си позволиш нов костюм, адвокате.

Мартин Вейл се усмихва нагоре към съдията.

— Това е една възможност.

Два дни по-късно градските власти обжалват.

И сензацията продължава.

Това обещава да бъде една забавна година.