Първичен страх

Беше очевидно от реакцията й, че тя не знае нищо за частния клуб на епископа.

— Че вероятно всички са били при епископа по-рано същата вечер? — отговори той, сменяйки темата.

— Е, и?

— Значи, че някой от тях може да го е направил. Може би тя ще хвърли светлина върху това.

— Глупаво е. Дори тя мисли, че Аарон е убил епископ Рашмън. Но казва, че няма представа защо.

— Може ли да й предадете да ми се обади?

Монахинята поклати глава.

— Казах ви, мистър Гудмън, нямам представа къде е и не очаквам да се обади.

Моли Ерингтън се беше навела напред, докато управляваше колата под наем, блъскана от дъжда, по старомодния двулентов път. Колите, идващи насреща, пръскаха предното й стъкло, когато минаваше през локвите; камионът отпред пръскаше странично вода върху нея със задните гуми. Чистачките напразно се бореха с мощното нападение. Тя присви очи, когато премина покрай един знак, на който пишеше „ИЙСТЪН, З МИЛИ“. Погледна часовника си. Беше малко след осем.

Само още трийсет и три мили оставаха. С малко късмет щеше да бъде в къщата на Мартин преди десет.

Сърцето й биеше така силно, че го чувстваше в гърлото си, една комбинация от откритието, което направи този следобед, и стреса, причинен от лошите пътни условия. Но трябваше да се върне. Тази новина беше прекалено важна, за да изчака или да я съобщи по телефона.

Една миля след малкото градче Ийстън светлините на камиона започнаха да лъкатушат. Тя внимателно намали, а носът й почти се опря в предното стъкло. Присви очи. Завиваше ли? Или спираше?

Изведнъж една преграда от червени светлини светна в лицето й. Сякаш цялата задна част на камиона беше станала един гигантски светофар. После камионът се отклони. Тя караше точно до едната му страна. Рязко дръпна волана и усети, че гумите се удариха в мекия чакъл на банкета. Задницата започна да се поднася. Моли завъртя кормилото. Кал и чакъл изхвърчаха изпод колелата на камиона и обсипаха предната част на колата й, която се занесе обратно на магистралата и за момент Моли си помисли, че се е справила. Но когато гумите се удариха в залетия от дъжд паваж, колата започна да се обръща. Светлините от фаровете, дърветата, камиона — всичко се завъртя около нея, сякаш беше на панаирна въртележка. Колата бързо се изправи и подскочи право към зловещата колона на едно мостче.

Един съвет на баща й отпреди много години прониза мозъка й. Тя падна странично върху съседната седалка и опъна ръка към таблото, за да се приготви за идващия сблъсък.

Камионът се удари в отсрещната страна на мостчето, качи се върху парапета и със стържещ звук мина почти но цялата дължина на бетонната подпора, преди да спре. Моли нямаше такъв късмет. Колата й се удари в ръба в основата на парапета. Предната част на колата беше изхвърлена нагоре. Вътре ръката на Моли поддаде и тя видя как таблото хвърчи към нея. Наведе си главата миг преди да се удари в него.

Отвън дъждът продължаваше да се сипе. Камионът влудяващо беше балансирал на парапета на мостчето. Колата на Моли лежеше на една страна, капакът на двигателя се беше прегънал над предното стъкло. Не се чуваше никакъв звук освен плясъка на дъжда и съскане-то на пара от разбития радиатор на Моли.

Масата на Вейл беше една бъркотия от правни документи, юридически и медицински книги, статии от вестници и доклади. Някога наредени тематично на купчинки от Наоми, сега те бяха разпръснати в хаотична маса. Той си взимаше бележки, описваше дела за справки, точки от съдебномедицинските заключения и данните от аутопсията, свидетели, доказателства, въпроси към себе си, съдията, Гудмън, Наоми и Моли. Това беше вечерен ритуал — опресняване и съпоставяне на информацията, докато определяше какъв курс да поеме защитата на Аарон Стемплър. Пепелникът му беше пълен и кафето изстинало в чашата му. Толкова беше погълнат, че чу звънеца на вратата едва когато иззвъня втори път. Отиде до вратата, мърморейки си нещо, и същевременно рязко опъваше лакти назад, за да раздвижи схванатите си рамене.

Навън чакаше малка фигура на бездомно дете в жълт дъждобран, главата й беше сгушена в широката яка, хлътналите й очи плахо поглеждаха към него. Вейл я позна веднага.

— Мистър Вейл? — каза тя с колеблив глас.

— Линда! Влез, моля — каза той, като разтвори широко вратата и я поведе навътре. — Каква голяма изненада. Радвам се, че дойде. Ето, свали си мокрото палто.

— Не мога да остана дълго — каза тя с тънко гласче, докато той й помагаше да си свали дъждобрана.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене? Кока-кола? Чаша кафе?

— Кола, моля.

— Как я обичаш, в старомодна бутилка от шест унции или в чаша с лед?

Усмивката й беше предпазлива.

— Винаги я пия от кутия. От бутилка може също да е приятно.

Тя го последва в кухнята, очите й преценяваха обстановката, наблюдаваше го как махна капачката. Изпи голяма глътка и въздъхна.

— Не съм пила кола отдавна — каза тя, после бързо добави: — Не мога да остана дълго.

— Каза го вече. Имаш ли къде да живееш?

Тя кимна, но не каза адрес. После изтърси:

— Мистър Вейл, не съм виждала Аарон три седмици, преди да убие епископ Рашмън.