Първият гроб отдясно

— „Вход забранен за мъртъвци“ — взе да чете той на глас отвън. — „Ако внезапно сте развили способност да минавате през стени, значи сте мъртъвци. Не лежите в някоя канавка и не ви предстои да се събудите. Приемете го и не припарвайте в банята ми, по дяволите!“ — Той отново провря глава през вратата. — Не мислиш ли, че е грубичко, а?

Табелата ми може да изглеждаше малко нетактична за нетренирано око, но обикновено изпълняваше предназначението си. Освен ако не беше господин Хабършам. Него трябваше да го заплашвам. Често.

Дори при наличието на табела бях привикнала да мия косата си сякаш апартаментът гори. Малко много ми идваше компанията на умрели в душ-кабината след цикъла на изплакване. Вече никога не си същият, след като прострелян в главата ти цъфне за чай и сауна.

Вдигнах рязко показалец.

— Вън! — изкомандвах и се заех да решавам проблема с израненото си и подуто лице.

Полагането на фон дьо тен след здрав пердах, е по-скоро изкуство, отколкото наука. Изисква се търпение. И пластове. Ала след третия пласт търпението ми свърши и си измих лицето. Че кой щеше да ме гледа толкова рано сутринта? Докато прибрах шоколадовокафявата си коса в конска опашка, почти бях успяла да си внуша, че драскотините и насинените очи ми придават известна загадъчност. Малко коректор, малко червило и бях готова за пред света. Обаче си оставаше въпросът: беше ли светът готов за мен?

Излязох от банята с бяла риза с копчета отпред и джинси, с надеждата, че бюстът ми ще помогне да получа оценка 9,2 по десетобалната скала. А бюст имах в изобилие. Ако се наложеше, можех да разкопчея най-горното копче, за да покажа нещичко. Може би никой нямаше да обърне внимание, че лицето ми прилича на топографска карта на Северна Америка.

— Иха — възкликна Зюсман. — Изглеждаш страхотно, въпреки лекото обезобразяване.

Спрях и се обърнах към него.

— Какво каза?

— Ъъъ… изглеждаш страхотно.

— Нека те попитам нещо — казах, като се наклоних към него. Той предпазливо отстъпи крачка назад. — Като беше жив, което е било съвсем доскоро, би ли казал на мацка, която току-що си срещнал, че изглежда страхотно?

Той се замисли за момент, после отвърна:

— Не. Жена ми би се развела с мен.

— Защо тогава в мига, когато умрете, си мислите, че може да говорите каквото си щете, на когото си щете?

Той и върху това поразсъждава за малко.

— Защото жена ми вече не може да ме чуе — гласеше обяснението му.

Отправих му пълната мощ на смъртоносния си поглед, способен да го ослепи за цяла вечност. После грабнах чантата и ключовете си и точно преди да угася лампите, се обърнах и му рекох с намигване:

— Благодаря за комплимента.

Той се усмихна и ме последва навън.

Очевидно не бях огнената мацка, за която ме мислеше Зюсман. Всъщност, замръзвах от студ. И, естествено, бях си забравила сакото. Но ме мързеше да се връщам за него. Забързах към яркочервения си Джип Ранглър. Кръстила съм го Мизъри в чест на майстора на ужасите и на всякаквите страховити емоции. Зюсман се настани на мястото до шофьорското.

— Жътвар на души, а? — рече той, докато щраквах колана си.

— Да.

Не бях си дала сметка, че знае професията ми. С Ейнджъл трябва да са си приказвали надълго и нашироко. Завъртях ключа и Мизъри се събуди с рев. Още трийсет и седем вноски и това бебче щеше да е изцяло мое.

— Не приличаш на жътваря на души.

— Да не би да си го срещал?

— Не, не съм — отвърна той.

— Дадох си робата на химическо чистене.

Това предизвика глуповато хилене.

— А косата ти къде е?

Отправих му зловеща усмивка и включих отоплението.

— Като говорим за престъпления — подхванах, за да сменя темата, — ти видя ли кой стреля по теб?

Той приплъзна очилата си с показалец.

— Не, никого не видях.

— Дявол го взел. Това не помага. — Завих вляво по „Сентръл“. — А знаеш ли къде си? Къде е тялото ти де? Движим се към центъра. Може за твоя случай да ме викат.

— Не, бях влязъл в алеята в двора. С жена ми живеем в Хайтс.

— Значи си женен?

— От пет години — отвърна той и в гласа му прозвуча тъга. — Имаме две деца, момичета. На четири и на година и половина.

Мразех момента, когато споделяха за оставените близки.

— Много съжалявам.

Той ме погледна с изражение, познато ми от толкова други преди него, с което сякаш казваше: „Щом виждаш умрели, сигурно знаеш всичко“. Предстоеше му силно да се разочарова.

— Трудно ще им бъде, нали? — промълви той, като ме изненада с посоката на мисълта си.

— Да, трудно — отговорих искрено. — Жена ти ще пищи и плаче и ще изпадне в жестока депресия. После ще открие у себе си неподозирани сили. — Погледнах го право в очите. — И ще оживее. Заради момичетата тя ще оживее.