Читаем Първото семейство полностью

Майка му не би одобрила. Дълбоко религиозна открай време, тя изпадаше в екстаз с повод и без повод. Водеше го на църква всяка неделя, откакто се помнеше. Докато лежеше на смъртно легло по време на един проливен дъжд, отново изпадна в екстаз и започна да говори със своя Бог. Тогава Куори беше само на четиринайсет и много се изплаши. Не от състоянието на екстаз, защото беше свикнал с него, а от самото умиране и от писъците на език, който никога нямаше да се научи да разбира. Все едно майка му знаеше, че си отива от този свят, и искаше Бог да научи, че се е запътила към него — само че можеше да е глух, та по-добре да му изкрещи.

Струваше му се, че Исус ще се появи всеки момент в онази стая, само и само да накара горката жена да млъкне.

През онези последни няколко часа тя не му каза нито дума, макар че седеше до нея. Едри сълзи се търкаляха по слабото му лице и той с цялото си сърце искаше тя да го погледне, да му каже нещо като „Обичам те, Сами“ или поне „Сбогом, синко“. Може би го беше казала на онзи, неразбираемия език. Нямаше как да знае. Така и не го научи. После нададе един последен писък и престана да диша. Беше се изумил колко лесно е да умреш. И колко просто е да гледаш как някой умира.

Изчака, за да се увери, че е мъртва, а не е млъкнала колкото да си поеме дъх между два писъка, отправени към Бога, после затвори очите й и сложи длани те й върху гърдите, както беше гледал да правят по филмите.

Когато майка му умираше, баща му дори не си направи труда да дойде при нея. Куори го намери по-късно същата вечер — пиян, с жената на един от работниците във фермата, който пък беше в болница, защото коса беше срязала крака му. Изнесе баща си от къщата на жената, занесе го на рамо до пикапа и го закара в „Атли“. Макар и само на четиринайсет, Куори беше почти един и осемдесет висок и силен като фермер. Умееше да шофира от тринайсетгодишен — поне по черните пътища на Алабама, каквито бяха в началото на шейсетте.

Прибра стария пикап в плевнята, изгаси мотора и грабна лопата. Изкопа гроб за баща си близо до мястото, където след години зарови пистолета. После тръгна към плевнята, а по пътя обмисляше как е най-добре да убие стареца. Имаше достъп до всички оръжия в „Атли“. Бяха много и той умееше да стреля с тях. Мислеше обаче, че с удар по главата ще стане по-тихо, отколкото с изстрел. Определено искаше да убие стария похотливец, но и беше достатъчно умен, за да не иска да плати с живота си за такава привилегия.

Извади баща си от колата и го сложи по очи на покрития със сено под на плевнята. Идеята му беше да нанесе смъртоносния удар в основата на черепа му, както хората убиват животни. Докато се готвеше да удари баща си с големия каменарски чук, старецът изведнъж се надигна.

— Какво става тук, по дяволите, младши? — изфъфли той и го изгледа през присвити пиянски очи.

— Нищо особено — отговори Куори. Куражът му помръкна. Наистина беше едър като възрастен мъж, но в действителност все още беше дете. Един-единствен поглед на баща му беше достатъчен, за да му го напомни.

— Зверски съм гладен — изръмжа старецът.

Куори захвърли приготвеното за убийството оръжие и помогна на баща си да стигне до къщата. Даде му да яде и го качи на горния етаж. Съблече го, без да пали лампата в спалнята, и го сложи да легне в леглото.

Когато се събуди на следващата сутрин до студеното, мъртво тяло на жена си, Куори чу писъците му чак в обора, където доеше кравата. Смя се, докато се разплака.

След като зарови пистолета, Куори се върна в „Атли“. Беше хубава вечер. Слънцето приключваше престоя си на небето с величествено зарево над варовиковото плато в южния край на Апалачите. Алабама, помисли си той, е най-хубавото място на света, а „Атли“ е най-хубавата част от Алабама.

Отиде в кабинета и запали камината, макар че денят беше горещ. Нощта гъмжеше от хищни комари, тръгнали на лов за кръв.

Кръв. В онези хладилни чанти имаше много кръв. Беше ги заключил в големия сейф, който прадядо му беше донесъл, за да държи в него важни документи. Беше в мазето, до стария отоплителен котел, от който рядко имаше нужда по тези места. Сейфът имаше кръгла ключалка с механичен код, който той като дете беше въртял безкрайно с надеждата да улучи верните числа и да разбере какво има вътре. Не бе успял. Комбинацията беше записана в завещанието на баща му. Вълнението обаче не беше същото.

Когато огънят се разгоря, той взе ръжена и го сложи в пламъците, за да се нажежи. После се облегна назад на стола, нави ръкава на лявата си ръка и опря нажеженото желязо до кожата. Не извика, а само прехапа долната си устна. Остави ръжена и се вгледа в пулсиращата рана. Стиснал зъби от болка, накара ума си да огледа следата, оставена от горещия метал върху кожата му. Беше направил само една линия с ръжена, надлъжно. Оставаше да направи още три.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Шантарам
Шантарам

Впервые на русском — один из самых поразительных романов начала XXI века. Эта преломленная в художественной форме исповедь человека, который сумел выбраться из бездны и уцелеть, протаранила все списки бестселлеров и заслужила восторженные сравнения с произведениями лучших писателей нового времени, от Мелвилла до Хемингуэя.Грегори Дэвид Робертс, как и герой его романа, много лет скрывался от закона. После развода с женой его лишили отцовских прав, он не мог видеться с дочерью, пристрастился к наркотикам и, добывая для этого средства, совершил ряд ограблений, за что в 1978 году был арестован и приговорен австралийским судом к девятнадцати годам заключения. В 1980 г. он перелез через стену тюрьмы строгого режима и в течение десяти лет жил в Новой Зеландии, Азии, Африке и Европе, но бόльшую часть этого времени провел в Бомбее, где организовал бесплатную клинику для жителей трущоб, был фальшивомонетчиком и контрабандистом, торговал оружием и участвовал в вооруженных столкновениях между разными группировками местной мафии. В конце концов его задержали в Германии, и ему пришлось-таки отсидеть положенный срок — сначала в европейской, затем в австралийской тюрьме. Именно там и был написан «Шантарам». В настоящее время Г. Д. Робертс живет в Мумбаи (Бомбее) и занимается писательским трудом.«Человек, которого "Шантарам" не тронет до глубины души, либо не имеет сердца, либо мертв, либо то и другое одновременно. Я уже много лет не читал ничего с таким наслаждением. "Шантарам" — "Тысяча и одна ночь" нашего века. Это бесценный подарок для всех, кто любит читать».Джонатан Кэрролл

Грегори Дэвид Робертс , Грегъри Дейвид Робъртс

Триллер / Биографии и Мемуары / Проза / Современная русская и зарубежная проза / Современная проза