Първото семейство

— Остави го този. Спомняш ли си сака на Тък? С етикета от летището?

— Да, тъмносин, стандартен лек полиестер. Поизносен. Защо?

— Като размер става ли за ръчен багаж в самолет?

— Определено, като вземем предвид факта, че в наши дни хората качват на самолет сандъци колкото моя джип… Да, става.

Шон извади телефона си и влезе в интернет. Изчака малко да се зареди страницата и мина през още няколко нива.

— Полет 567 на „Юнайтед“ от Джаксънвил до летище „Дълес“ ли търсиш?

— Да.

Шон се взря в малкия дисплей.

— Този полет обикновено каца в девет и трийсет вечерта. Тък трябва да слезе от самолета, да отиде до колата си на паркинга и да се прибере до дома. Колко време му е било нужно според теб?

— Зависи на кой терминал каца и дали е използвал лента за придвижване, или не. Ако каца на Терминал А, може да стигне до паркинга, където е оставил колата си, и пеша.

Шон се обади по телефона и после каза:

— Минал е през Терминал А.

— Следователно не е използвал лента. И по това време на нощта трафикът по пътя не е бил натоварен. Трябвал му е максимум половин час, за да се прибере.

— Да кажем, че са му били нужни петнайсет минути, за да стигне до колата си, и още половин час път, прави десет и петнайсет. Да го закръглим на десет и половина.

— Ако самолетът е кацнал навреме.

— Ще трябва да проверим. Ако е кацнал навреме, Тък Дътън е имал половин час, за който нямаме обяснение.

— Питам се, какво ли е правил нашият човек?

16

Сам Куори отиде с пикапа до пощенска кутия на Ю Пи Ес и пусна шишенцата с кръв. Изпращаше ги в лаборатория в Чикаго, която беше открил по интернет от компютъра в местната библиотека. Вътре имаше предплатена опаковка за обратна поща.

После измина сто и шейсет километра на изток, като премина границата на щата и отиде в Джорджия. Слезе от магистралата и се отби в крайпътно заведение за камиони. Носеше шест пакета, само един, от които имаше значение. Паркира и прекоси паркинга, за да стигне до пощенската кутия. След като се увери, че няма камери, които да го запишат, пусна пакетите в процепа. Пакетът, който имаше значение, щеше да замине за адрес в Мериленд. Вътре бяха купичката и лъжицата, които беше използвала Уила, и писмото, което беше написал по-рано.

Не знаеше дали властите биха могли да проследят точно откъде идва пратката, но трябваше да допусне, че могат. Така че другите кутии бяха само за заблуда, в случай че някой го види и по-късно полицията попита този някой дали е видял някой друг да пуска една кутия в пощата. Нямаше да си спомнят за него. Той приличаше на шофьор на тежкотоварен камион за далечни превози, който изпраща у дома няколко пакета.

Върна се в Алабама, като спря по пътя, за да хапне. Когато се прибра в „Атли“, единствената светлина идваше от стаята на Гейбриъл.

Куори почука на вратата.

— Гейбриъл?

Момчето отвори.

— Да, мистър Сам?

— Какво правиш толкова късно?

— Чета.

— Какво четеш?

— Ето това.

Гейбриъл вдигна нагоре книгата. Куори погледна заглавието.

— „Абсолютно автентичен дневник на един малък индианец“?

— Много е добра. Кара те да се смееш. Понякога и да плачеш. Има и неща като за възрастни, ако разбираш какво искам да кажа, но ми харесва.

— Ама ти не си индианец.

— Не е само това, мистър Сам. Има по нещо за всекиго. Госпожата в библиотеката ми каза за тази книга. И аз искам някой ден да напиша книга.

— Е, Бог ми е свидетел, че имаш достатъчно думи в главата си, защото понякога излизат по-бързо, отколкото мога да слушам. — Куори му върна книгата. — Майка ти прибра ли се?

— Преди около час. Чудехме се къде си.

— Трябваше да свърша нещо. — Куори се облегна на рамката на вратата, драсна клечка кибрит по дървената повърхност и запали цигара. — Виждал ли си Кърт наоколо?

— Не, мистър Сам.

Той погледна Гейбриъл изпод гъстите си вежди.

— Май е заминал.

Гейбриъл го изгледа изненадано.

— Защо да го прави? Къде може да отиде?

Куори чукна цигарата си във вратата и пепелта падна на пода.

— Всеки има къде да отиде. Някои хора обаче имат нужда от повече време, за да го разберат.

— Сигурно е така.

— Ако някой пита, май трябва да казваме това. Проклет да съм! Беше ми като син! Не може да си тръгне хей така, без дори да поговори с мен, нали?

Гейбриъл се стъписа от самата мисъл.

— Ако аз някога реша да замина, мистър Сам, след майка ми ще кажа първо на теб.

— Ти си добро момче. Продължавай да четеш, Гейбриъл. Трябва да си подготвен. Светът ще ти даде шанс, но само толкова. Останалото зависи от теб. Или пропиляваш шанса, или се възползваш от него.

— Това ми го казваш, откакто се помня.

— Добрият съвет си струва да се повтаря.

Куори продължи към стаята си.

Беше на последния етаж, който някога принадлежеше на баща му и майка му. Редът не беше сред силните страни на Куори, макар че Рут Ан и Гейбриъл полагаха всички усилия купищата предмети да са подредени.