Първото семейство

— Не. Иначе съм доста наблюдателна, само че онзи тип стреляше с автомат. За малко щеше да надупчи мен вместо едно дърво. Реших, че е по-добре да остана жива, отколкото да разгледам добре стрелеца.

Магулас я изгледа с широко отворени очи.

— Разбираемо.

— Нещо за буквите по ръцете? — попита Шон и ги посочи. Сега беше по-трудно да се различат поради обезцветяването на кожата на трупа. Сякаш мъртвата плът абсорбираше трайното мастило. Сега знаците не приличаха на букви, а на някаква кожна болест или драсканици на безумец.

— Аз съм патолог, а не лингвист. Мастилото е черно, вероятно от маркер с широк връх, буквите са печатни по форма, а краснописът по моето скромно мнение не е кой знае какво. Знам добре испански, но това не е испанки. Не е и друг от романските езици. Очевидно не е китайски или руски. Тяхното писмо е различно.

— Може ли да е език на някое африканско племе? — предположи Шон.

— Да, но не мисля, че щяха да използват латиница, както китайците или руснаците не я използват — каза Мишел. — Може просто да са драскулки, за да ни заблудят.

— Добре. Нещо друго интересно? — попита Шон.

— Да, тази дама има страхотна червена коса. Ослепителна. Рязала съм доста червенокоси, но тази печели купата. За малко да си сложа слънчеви очила, докато правех аутопсията.

— Какво отношение има това към разследването ни? — попита Мишел.

— Той не попита за отношение, а за интересно. — И добави с усмивка: — Е, дори и патоанатомите понякога имат нужда от разведряване. Иначе атмосферата тук е потискаща.

— Добре — засмя се Шон. — Съгласен съм. Нещо друго, което има отношение към разследването?

— Раждала е.

— Известно ни е.

— Два пъти със секцио. — Тя посочи двата шева, паралелно на разреза за аутопсията. Приличат на стари ципове.

— И трето раждане, вагинално — добави Шон.

— Невъзможно — поклати глава Магулас.

— Какво? — сепна се той.

— При огледа се установи, че тазовите й кости са с необикновена форма, така че родовият й канал е много тесен. Рентгеновите снимки потвърдиха тези заключения. И макар че е трудно да се каже при аутопсията, изглежда, е имала проблеми със сакроилиачната става, вероятно вродени. Във всеки случай никой акушер-гинеколог не би допуснал тази жена да роди по естествен път, освен ако не е искал да загуби застраховката си при професионална небрежност. Твърде рисковано е. Можела, е да ражда само със секцио.

Погледна Шон и Мишел, чиито погледи бяха вперени в корема на Пам Дътън, сякаш отговорите, които искаха да получат, щяха някак да излязат оттам.

— Това има ли отношение към случая? — попита Магулас и ги изгледа с любопитство.

Най-накрая Шон отдели поглед от старите хирургически шевове и по-новия разрез.

— Бих казал, че е интересно.

18

Час по-късно спряха на паркинга пред двуетажна сграда в бизнес парк в окръг Лаудън.

— Откъде знаеш къде работи? — попита Мишел.

— Аз съм приятел на семейството, нали? — Той млъкна за момент. — Освен това взех визитка от спалнята на Тък.

— Значи едно от децата не е от Пам? Кое обаче?

— Пам е червенокоса, а Тък е рус. Уила е с черна коса. Другите две деца са със светла коса.

— Значи, макар и да е с рецесивен ген, червената коса наистина има отношение към разследването.

— И е интересен факт.

Шон и Мишел влязоха и приближиха бюрото на секретарката.

— Аз съм Шон Кинг. Това е партньорката ми Мишел Максуел. Представляваме Тък Дътън в трагичното нещастие със семейството му.

Секретарката, млада жена с къса кестенява коса и големи тъжни очи, каза:

— О, боже! Знам, научихме! Ужасно е! Как е той?

— Не е много добре. Помоли ни да дойдем в офиса му и да вземем някои неща.

— Надявам се, че той не мисли за работа в този тежък момент…

Шон се наведе напред.

— Мисля, че единствено работата го крепи. Идваме от болницата.

— Казахте, че го представлявате — каза жената бавно. — Адвокати ли сте?

Шон извади картата си.

— Възложено ни е частно разследване. Работим, за да разберем кой е извършителят и за да открием и върнем Уила у дома.

— Боже! Желая ви успех! Уила е идвала тук няколко пъти. Какво чудесно момиче!

— Абсолютно — съгласи се Мишел. — А при отвличанията времето е най-важният фактор. Заради това Тък поиска от нас да проверим какво в работата му би могло да се свърже със случая.

Секретарката доби смутен вид.

— О… Разбирам. Ами… много от нещата, по който работи мистър Дътън, са… един вид… конфиденциални.

Шон се усмихна.

— Разбирам напълно. Той сам ни го каза. Дали обаче има някой, който би могъл да ни помогне?

Жената се усмихна, видимо доволна, че може да прехвърли отговорността на някой друг.

— Разбира се. Ще се обадя на мистър Хилал.

Тя вдигна слушалката и няколко минути по-късно във фоайето дойде висок и слаб мъж с оредяваща коса, на около четирийсет.

— Аз съм Дейвид Хилал. С какво мога да ви бъда полезен?

Шон обясни защо са дошли.

— Разбирам. — Хилал разтри брадичката си. — Елате отзад, за да поговорим.

Последваха го до кабинета му. Той затвори вратата и седна срещу тях.

— Как е Тък?

— Физически ще се оправи — отговори Шон. — Емоционално нещата стоят по-различно.

— Кошмарно нещо. Не можах да повярвам, когато научих.