Първото семейство

Когато синьокрилият планер мина над него, Хармър почувства как показалецът върху спусъка започва непоносимо да го сърби. Изруга тихо, после излая в микрофона в шлема:

— Не стреляй!

Нашественикът мина над него и пак зави към кулата, обърнал лице към монтираната на покрива дистанционно контролирана телевизионна камера.

В тактическия команден център полковник Андерсън наблюдаваше маневрата на планериста на големите екрани, монтирани на стените като прозорци; видя как пилотът маха с ръка, когато прелетя покрай кулата.

Андерсън се обади по радиостанцията:

— Сънрей до Блу Едно. Какво пусна?

Гласът на Хармър стигна до ушите й през слушалките.

— Нолан отиде да го донесе.

Една от камерите вече беше насочена към Нолан. Дийк Хейуд превключи картината на пулта на Андерсън.

— Плосък камък, парче дърво и лента от синя тъкан от слънчева клетка от скайхок — чу се гласът на Нолан. — Един момент… на дървото има изрязано нещо… „8902 Брикман, С.Р… — Нолан обърна малкото, грубо издялано парче дърво. — Не стреляйте!“

Дийк се обърна към Андерсън.

— На „Луизианската дама“ имаше един планерист на име Брикман. Срещнах го два пъти по време на снабдителния курс на ешелона през пролетта. Запомнил съм го, защото моята майка-настойница е също от Рузвелт и… — Той се отказа от по-нататъшни обяснения. — Искам да кажа… ако е същият човек, той е роднина на началника на военната полиция в Ню Мексико.

Андерсън познаваше добре реалния живот във Федерацията и знаеше, че не е разумно да се правят непоправими грешки, когато се отнася до роднина на щатски началник на военна полиция, така че заповяда по микрофона:

— Сънрей до Блу Едно. Хората ти да свалят пушките си и да му дадат знак да слезе.

В отговор на сигналите въздушният нарушител откачи крака от задните колани, пикира над главите на хората на Хармър, завъртя се рязко и кацна с лице към тях. По радиото в шлема си Хармър заповяда двата взвода да насочат оръжията си към него. После с тъжно изражение се обърна към кацналия планерист.

Летецът развързваше коланите около гърдите си и или не можеше да види неприветливото лице на Хармър зад плексигласовото забрало на шлема му, или му беше напълно безразлично. Той се усмихна приветливо, когато Хармър се приближи до него, и подаде ръка.

— Здрасти. Това Пуебло ли е?

Хармър спря на една крачка от протегнатата ръка, потисна възникналото желание да размаже с приклад усмихващото се лице и отговори с мълчаливо кимване.

Летецът се отдалечи от синьокрилия планер, замахна с юмруци във въздуха и изкрещя:

— Йее-хааа… Успях! — После попита: — Кой ден е днес?

— Четвъртък, четиринадесети ноември — отговори Хармър, преди да може да се усети. „Наслаждавай му се — помисли той. — Може да ти е последен.“

Сержант Нолан пристъпи напред и застана до Хармър. Нолан бе име, дадено на пионерите трекери, направили първите копки и извършили първите изкопи за попътна станция. Сержантът беше тридесет и осем годишен, десет години по-стар от лейтенанта. Той метна пушката си на рамо, но стискаше в ръка пистолета с пръст на спусъка. В дясната си ръка държеше завързаната за камък малка дървена плочка със син вимпел. Огледа летеца навъсено. Защитните му дрехи бяха несръчно закърпени — също като крилата на самолета.

— Нашият приятел изглежда доста щастлив…

— Да — изръмжа Хармър. — Умът му трябва да е облъчен с гама-лъчи. — После се обади по радиостанцията в шлема си на бойците, които бяха заобиколили безмоторния планер. — Вкарайте това нещо вътре. Използвайте товарната площадка.

Когато бойците хванаха окъсаните, покрити с плат крила, летецът извика:

— Хей, момчета, по-внимателно! Белият дом може би ще реши да го постави в музея в Гранд Сентрал.

Хармър стисна пушката си толкова силно, че едва не изкриви цевта. Съжали, че беше послушал нареждането на Мери-Ан да не „правят на кайма“ неканения посетител.

— Тоя тип май има железни нерви — прошепна Хармър на Нолан.

— Само се перчи, сър — отвърна Нолан и се обърна към летеца; гласът му излизаше от малката високоговорителна решетка на шлема. — Виж сега, приятел, май имаме проблем със самоличността. На шлема ти пише ФАЗЕТИ, а на тая дъсчица пише БРИКМАН. Кой от двамата си ти?

Летецът свали червено-белия си шлем и застана мирно.

— 8902 Брикман, сър! Планерист на борда на „Луизианската дама“ от 20-и април, свален при операция на североизток от Шайен на 12-и юни и сега идващ за получаване на задача! — Освободената от шлема вълниста руса коса на младия човек падна върху врата и раменете му.

Лейтенант Хармър се взря в седемте тънки като миши опашки плитки, завързани със синя лента — три над едното ухо и четири над другото, — после размени невярващ поглед с Нолан. Никога през всичките години, откакто беше облякъл първата си униформа още на тригодишна възраст, не се беше изправял пред такава несъвместима гледка.

— Кълъмбъс! Погледни косата му! Нагиздил се е като скапан мют!

Нолан подаде на Хармър дървената плочка със завързания за нея камък, свали пушката от рамото си и я насочи към гърдите на Брикман.