Първото семейство

Лейтенант Хейуд и сержант Нолан влязоха, отдадоха чест и застанаха от двете страни на вратата. След тях влезе Брикман — водеха го двама бойци. Белезниците около китките му бяха свързани с железни вериги към други на краката под коленете. Веригите бяха достатъчно дълги да може да вдигне ръцете си успоредно на земята, когато стои прав, и да може да се храни или да си бърше задника; веригата, свързваща белезниците под всяко коляно, му позволяваше да ходи, но не и да тича. Главата му беше покрита с черна качулка, завързана с връзка около врата.

Гласът на Нолан прогърмя в стаята:

— Нарушител и ескорт — СТОЙ! — Токовете удариха в пода в унисон. — Ескорт, СВОБОДНО!

Андерсън кимна на двамата бойци и те отдадоха чест и излязоха от стаята. Нолан свали качулката на пленника, отстъпи назад, удари токове и застана мирно.

— Свободно, господа — каза Андерсън. — Ти също, Брикман.

Брикман запримига бързо на силната светлина и пое жадно въздух. Андерсън разгледа младия човек. Също като на Хармър, на нея й беше доста трудно да приеме дългата коса със седем плитки с ленти. Във Федерацията подстрижките бяха в съответствие с изискванията на военноморския учебен лагер — ниско подстригана коса или къс перчем бяха единствените разрешени прически. Само мютите носеха дълги сплетени коси; мютите и на-котата. Но това беше нещо, което бръснарят в базата можеше да оправи за петнадесет минути. Андерсън зачеркна косата и с одобрение отбеляза загорялото красиво лице със силна челюст, ясните сини очи, тялото с квадратни рамене и тесни бедра. Беше мъж, с каквито обичаше да ляга през малкото си свободни от служба часове. Този обаче беше строго забранен. Нямаше значение. В Пуебло имаше достатъчно други — твърди като скала мъжаги, които знаеха как да я задоволят. Не толкова красиви като този, но достатъчно добри в полумрака.

Андерсън взе дървената плочка, на която Брикман беше изрязал името си, и кимна към видеомонитора.

— Свързахме се с „Дамата“. Оттам потвърдиха, че 8902 Брикман С.Р. е бил назначен на военна служба на форт Никсън/Уърт на датата, която посочваш. Същият планерист е записан като СВ/ВТ на 12 юни след едно сражение с големи сили на Плейнфолк мюти североизточно от Шайен. Нейлър и Фазети, планеристи от същата част, също са записани като СВ/ВТ през този ден.

„СВ/ВТ“ беше съкращение на пионерите за „свален/вражеска територия“; произшествие — с предвидими фатални последствия — по време на бойна операция над мютска територия.

Андерсън въведе на клавиатурата трицифрен код и на телевизионния монитор се появи лицето на Дийк Хейуд.

— Дийк, успя ли да се свържеш с Гранд Сентрал?

— Съвсем не. Имаме проблеми с връзката. Трябва да предам сигнала през Рузвелт/Санта Фе.

— Добре. Обади ми се, когато получиш гласови и пръстови отпечатъци. — Андерсън изчисти екрана и погледна Брикман. — Междувременно ще приемем, че си този, за когото се представяш. — Тя погледна лейтенант Хармър. — Намерихте ли нещо друго при обиска?

— Съвсем не. Всичко, което намерихме, е на масата.

Андерсън погледна Брикман в очите; отбеляза проницателния, интелигентен поглед, който срещна нейния; открит, нетрепкащ.

— Някаква идентификационна карта?

— Не, за жалост. — Той протегна длани в извинителен жест, ръцете му се движеха с бързината, която позволяваха веригите. — Загубих всичко, освен дрехите, с които съм облечен.

Андерсън пак погледна монитора, където бяха изложени изпратените от ешелона подробности.

— Свален на 12 юни… — каза тя. — Сега сме 14 ноември. Къде си бил и какво си правил през последните пет месеца?

Това беше въпросът, от който се страхуваше Брикман, докато летеше на юг и очакваше да премине ужасната буря и да задуха благоприятен вятър. Кацнал на една планинска тераса, той беше мислил дълго и задълбочено върху този момент — какво точно да каже и колко от преживяното да разкрие.

Беше го обмислял, защото знаеше, че отговорът му ще доведе до много други въпроси, които в зависимост от неговите отговори могат да превърнат разпита във въпрос на живот и смърт. Не можеше да каже цялата истина, защото мнозина от онези, от които щеше да зависи съдбата му, щяха да намерят чутото не само неправдоподобно, но и напълно неприемливо. Онова, което му се беше случило, нещата, на които беше станал свидетел, които сега знаеше, противоречаха на всичко, на което беше учен като дете във Федерацията; онова, което беше открил, противоречеше дори на общопризнатата мъдрост на Първото семейство.

Андерсън се намръщи.

— Не чу ли какво те попитах?

— Тъй вярно, чух. — Брикман пое дълбоко дъх и призна без повече да мисли: — Бях пленник на мютите. Плейнфолк. Племето М’Кол.

Полковник Андерсън погледна двамата батальонни офицери, после се обърна към лейтенант Хармър и сержант Нолан. Те изглеждаха също толкова изненадани, колкото и тя.

— Мат, Джейк…

Хармър и Нолан застанаха мирно.

— Не сте чули отговора на моя въпрос. Разбрахте ли ме?

— Тъй вярно — отговориха в един глас те.

— Изчакайте навън. Ако възникне проблем, ще ви повикам.