Равноденствие

През следващия половин час Рен държа аудиторията си в транс. Гласът му, нисък и мелодичен, без да е приспивен, увличаше слушателя и правеше дори най-сложните и специализирани теми интересни и лесни за разбиране. Като онагледяваше думите си със собственоръчно изработени скици, той първо разказа как е проектирал Шелдънския театър, след което запозна слушателите с техническите предизвикателства, изникнали пред него като млад архитект, който от една страна, бил притеснен, но от друга, решен да впечатли своите господари. Беше нарисувал безупречни скици за всеки етап от създаването на театъра, от плановете на основите, благодарение на които беше получил и задържал поръчката през цялото време, до грандиозното откриване на завършения проект през 1669 г., пет години след първата копка.

Нютон слуша с удоволствие известно време, но после умът му отново се върна към проблема, който го занимаваше непрестанно от февруари насам: смисъла на тайното послание на Рипли. Стаята се разми. Гласът на Рен заглъхна. Нютон виждаше думите на Рипли, кодираното послание и странната рисунка, сякаш държеше документа в ръцете си. Паметта му можеше да възстанови видяното до последната гънка на пергамента, но за съжаление тези уникални умствени способности не бяха успели да му помогнат в усилията да разбере какво означава това послание.

— Беше доста стряскащ момент… — тъкмо казваше Рен. — Основите бяха почти готови и не исках да се бавя нито миг повече, но любопитството ми беше подразнено. Разреших да се проучи това странно откритие в рамките на един работен ден, както сметнах, че е редно. До края на деня беше ясно. В тази част на Оксфорд имаше естествена и най-вероятно обширна мрежа от пещери, свързани посредством тунели. След като надлежно отбелязах този факт в дневника си, с разрешението на директора на Хартфорд Колидж прокарах тесен коридор от тази подземна пещера до избата на колежа с мисълта, че един ден мога да се върна да направя още проучвания. Това, за жалост, беше преди двадесет и пет години и задълженията ми към Негово величество обуздаха, уви, този ентусиазъм.

Публиката се разсмя и Рен пое дълбоко дъх и продължи:

— Извинете за това малко отклонение. И така, що се отнася до конструкцията на покрива…

Някакво гъделичкащо усещане, което беше започнало в основата на гръбнака, малко по малко заля цялото тяло на Нютон. И докато гледаше като омагьосан великия архитект, той по-скоро усети, отколкото чу думите на Рипли в главата си: „Търси сферата под земята, обвита е в камък, над нея лежи велико познание, под нея — земята“.

Нютон почука на вратата на стаята до лекционната зала и надникна. Рен беше сам и тъкмо сваляше перуката от разрешената си посивяла коса.

— И това ако не е приятна изненада — каза той с усмивка.

— Мога ли да ви обезпокоя за миг, сър Кристофър?

— Разбира се, сър, заповядайте. Седнете. Хареса ли ви лекцията ми?

— Да, сър, много ми хареса — отвърна Нютон, като се опитваше да сдържи вълнението си.

— Вашето присъствие днес е чест за мен, сър. Имахме доста отбрана публика, нали? Е, с какво мога да ви услужа? — попита Рен, като се отказа да се занимава с косата си и започна да сваля сакото. Нютон забеляза, че е пропито от пот.

— Вашето описание на конструкцията на Шелдънския театър дълбоко ме впечатли. Но… — Нютон се поколеба за миг. — Най-много ме заинтригува това, което споменахте за подземната мрежа от пещери.

— О, нима? Покрусен съм, сър — каза Рен и лицето му стана безизразно. — Мислех, че повече ще ви впечатлят техническото постижение, гениалният проект, изключителната съпричастност на природните сили.

— Моля да ми простите — каза Нютон смутено. — Не исках да…

— Шегувам се, Исак. Бога ми, май ще се окаже вярно това, което говорят за вас, че никога не се смеете и са видели усмивка на лицето ви само веднъж.

Все така мрачен, Нютон не каза нищо. Усетил, че го е обидил, Рен постави ръка на рамото на по-младия си колега и каза:

— Простете ми, приятелю. Не исках да ви обидя.

Нютон отстъпи крачка назад и се поклони.

— Не е нужно да се извинявате, сър. Хареса ми цялата ви лекция, но това за пещерите наистина ме впечатли. Вероятно интересът ми се дължи на някаква необяснима първобитна връзка в съзнанието ми. Но каквато и да е причината, бих искал да узная повече по въпроса.

— За жалост не мога да добавя почти нищо повече от това, което казах тази вечер. Беше преди четвърт век. Бях млад и изпълнен с идеи и вярвах, че един ден ще мога да се върна и да проуча терена на воля.

— Но под Шелдънския театър има пещери, нали?

— О, има, и още как. Но си останаха неизследвани.

— Начертахте ли местоположението им върху хартия?

— Не.

— Тогава, кажете ми, какво точно видяхте — помоли Нютон, едва успяваше да не издаде огромното си вълнение.

Рен смръщи вежди.