Равноденствие

— Имаше два отвора, доколкото си спомням — започна той. — Работниците копаха около тях един ден, както вече казах. Откриха плосък таван, виещ се коридор, тунели. Изпратих двама мъже по тунела с фенер. Да, сега си спомням. Нямаше ги изключително дълго. Дори се канехме да тръгнем да ги търсим, но се появиха, целите мръсни и някак жалки.

Нютон вдигна учудено вежди.

— Какво им се беше случило?

— Успях да измъкна от тях съвсем малко. По думите им след отвора има нещо като лабиринт. Но дори за това не бяха сигурни. Единият каза, че било естествени криволичения на тунелите, а другият твърдеше, че е дяволско творение. Те бяха суеверни и неграмотни работници, разбира се, но по него време всички по-умни ми трябваха на строежа. Може би изобщо не биваше да забавям работата си с тези проучвания. По всяка вероятност има естествени тунели, водещи към Хартфорд Колидж на югоизток и до едно място под Бодлеанската библиотека почти право на юг. От опит знаех, че избата на Хартфорд Колидж се простира доста под земята и има тунели, които водят към моя театър. Дреболия беше да ги свържа, като по този начин хем задоволих любопитството си, хем уважих и своята муза. Разбирате ли какво имам предвид?

Нютон изглеждаше съвсем отнесен и безмълвно гледаше Рен. После се окопити.

— Моите извинения, сър. Бях изцяло погълнат от думите ви. Напълно ви разбирам. Трябва да следваме своята муза, преди да ни е настигнала смъртта.

— Точно така.

Нютон, изглежда, нямаше какво повече да каже и в стаята настъпи неловка тишина.

— Е, ако това е всичко, Исак… — започна Рен.

— Безкрайно съм ви благодарен — прекъсна го Нютон. — Безкрайно. Сбогом, сър Кристофър.

После се поклони и тръгна към вратата.

Пуснала малката електрическа печка на пълна мощност и запалила буен огън в камината, Лора седеше и за пореден път се питаше как е възможно човек да живее в къща без централно отопление.

Чу колата на Филип да спира отвън и след малко той дойде — закачи прогизналото си палто на една закачалка във вестибюла и влезе в дневната.

— Господи, изглеждаш ужасно — каза Лора.

— И така се чувствам — отвърна той, без да я поглежда. — Как е Джо?

— Горе е. Спи. Цялата е в контузии, но в общи линии е добре.

— А дали не й е студено? — попита Филип саркастично. — Тук не се диша от жега.

— Моля? — отвърна Лора. — Не мога да повярвам, че ти е приятно да живееш в каменната ера. Има едно прекрасно откритие, нарича се „радиатор“. Не си ли чувал за него?

Филип въздъхна, уморено се отпусна в едно кресло, сложи лакти на масата и подпря глава в дланите си.

— Да де, добре… няма значение.

— Лош ден?

Той вдигна поглед. Очите му бяха кръвясали.

— Имам нужда от едно питие.

Лора му наля малцово уиски и се настани на съседното кресло.

— Изглеждаш сякаш нещо ти тежи и имаш нужда да поговориш с някого.

Филип отпи огромна глътка.

— Така е. А ти няма да се откажеш, докато не ти разкажа всичко, нали?

— Няма. Е, какво става?

Той хвърли поглед през рамото й към телевизионния екран. Програмата за местни новини току-що беше започнала и главен инспектор Мънро тъкмо щеше да дава интервю.

— Чакай да видим това — каза Филип и увеличи звука с дистанционното.

— Господин главен инспектор — започна репортерката. — Можете ли да потвърдите, че е имало втори случай?

— Да, тялото на млада жена беше намерено тази сутрин на един приток на река Чаруел близо до центъра на града.

— А това убийство подобно ли е на първото, онова от миналата вечер?

— Има известни прилики — отвърна Мънро уклончиво.

— Разбирам. Според някои хора става въпрос за сериен убиец. Можете ли да потвърдите, или да отречете това?

— Още е много рано за такива заключения. Надявам се, оценявате факта, че правим всичко по силите си да…

— Но — прекъсна го репортерката — няма да отречете, че при убийствата има някои ритуални елементи?

Мънро изглеждаше уморен.

— Всичко, което можем да кажем за момента, е, че има някои общи черти.

Репортерката бързо смени тактиката:

— Господин главен инспектор, каква е следващата стъпка? Бихте ли дали на обществото някакъв съвет?

— Да, мога да дам съвет. Първо, още веднъж ще подчертая, че правим всичко възможно, за да открием човека или хората, отговорни за тези убийства. И искаме да помолим гражданите да запазят спокойствие, да ни съдействат с каквото могат и ако някой разполага с някаква информация, непременно да ни я съобщи.

Картината се смени и Филип изключи телевизора.

— Много е предпазлив — отбеляза Лора.

— Така трябва. Стандартна полицейска практика: никога не издавай подробности. За да може, ако някой дойде с информация, която не е била огласявана пред обществото, да знаеш, че следата е истинска. А и намалява риска разни откачалки да се опитват да имитират.

— Знам всичко това, Филип. Да не си забравил какво работех в Ню Йорк?

Филип се усмихна.

— Извинявай.

— Е, ти ще си малко по-конкретен от Мънро, нали?

— Разбира се, Лора.

Той се отпусна в креслото, изопна крака, пое дълбоко дъх и й разказа за момичето в лодката. След като описа снимките, които беше направил, замълча и пресуши чашата си.