Равноденствие

Лора се изправи. От отдавна си мислеше, че е видяла достатъчно ужаси, за да претръпне, но изведнъж почувства, че й се повдига и че още миг и ще повърне. Пое дълбоко дъх, преглътна и неприятното усещане попремина. И тъкмо се канеше да хукне обратно към колата, когато чу зад гърба си:

— Добър вечер.

Тя се извърна и видя млад полицай, гледаше я настойчиво. „Сигурно изглеждам ужасно“, помисли си съвсем не на място тя. Ръцете й бяха студени и сигурно бе пребледняла като труп. По челото й бяха избили капки пот.

— Аз… ами…

— Елате с мен, ако обичате — каза полицаят и я хвана за ръката.

Влязоха в палатката и той я поведе към един цивилен полицай. Лора се вкамени, като видя гледката отблизо.

— Здравейте — каза цивилният и я огледа от главата до петите. — Какво ви води насам в такава ужасна студена вечер?

Лора понечи да отговори, но Филип свали фотоапарата, и тежко въздъхна.

— По дяволите. — После продължи, без да погледне Лора в очите: — Инспектор Мънро, това е моя приятелка, Лора Нивън.

Джон Мънро беше висок, широкоплещест и мускулест — носеше възтесен кафяв костюм и овехтяла жълтеникава вратовръзка. Едва ли беше много над четиридесетте, но бе съвсем плешив, ако се изключеха тъмните останки коса, остригани почти нула номер, от двете страни на главата му. Навремето явно обещаващ спринтьор, в един момент бе спрял да поддържа форма. Имаше голяма глава и дебел къс врат. Най-забележителната му черта, която му придаваше поне някаква физическа привлекателност, бяха очите. Огромни черни очи, които говореха за интелигентност и смелост, но изобщо не намекваха за снизходителност, да не говорим за чувство за хумор.

— Приятелка значи, господин Бейнбридж. Гласът му беше класически баритон, в момента изпълнен със сарказъм.

— Да. И искам да се извиня. Помолих я да…

— За Бога, Филип — намеси се рязко Лора. — Мога да говоря и сама, не съм дете.

И се обърна към Мънро, който изглеждаше малко изненадан:

— Полицай…

— Главен инспектор.

— Добре, главен инспектор… Мънро? Съжалявам. Филип ме помоли да го чакам в колата, но аз бях…

— Любопитна?

— Да, може и така да се каже…

— Но надявам се, разбирате, госпожо Нивън, че става въпрос за престъпление, при това доста ужасно. Не се допускат…

— Господин главен инспектор, мога да гарантирам за Лора — настоя Филип. — Смятам, че тя е наясно със ситуацията, но…

Прекъсна го гласът на един човек в бели дрехи.

— Инспекторе! Елате да видите.

Мънро се обърна към колата. Филип изгледа сърдито Лора и тъкмо се канеше да каже нещо, когато, за негов ужас, тя тръгна след инспектора.

— Беше в раната — каза съдебният медик. Държеше с палец и показалец изцапана с кръв монета.

Мънро я взе и я вдигна към светлината. Лора успя да я огледа, преди Мънро да я скастри и тя да отстъпи крачка назад. Беше с размерите на 25 цента и с изображение на пет жени, които държаха над главите си някаква купа.

— Прилича ми на чисто злато — каза съдебният медик. — Но ще трябва да го потвърдим в лабораторията.

Мънро внимателно пусна монетата в едно пликче, после хвърли поглед на Лора и каза сърдито на Филип:

— Господин Бейнбридж. — Прокара пръст под яката на ризата си. — Ако сте свършили тук, моля бъдете така добър да съпроводите приятелката си до колата и да я откарате вкъщи.

— Приятна вечер и на вас, господин главен инспектор — отвърна Лора студено, докато Мънро им обръщаше гръб. — Радвам се, че се запознахме.

— Защо се навря вътре, по дяволите? — избухна Филип.

Лора не си спомняше да го е виждала толкова ядосан.

— Това е моята работа, Лора. Подобни изпълнения могат да ми костват мястото.

— За бога, Филип, успокой се. Просто надникнах в палатката. Онова младо ченге влоши нещата, като ме вкара вътре.

Филип се извърна за миг към нея, после отново насочи гневния си поглед към пътя.

— Знаеш ли, понякога…

— Какво? — попита тя.

— На местопрестъпление не се допускат цивилни лица, освен ако полицията не е разрешила. И ти прекрасно го знаеш, Лора.

— Прав си. Съжалявам. Щях да се извиня, ако ми бяха дали възможност.

— Имаш късмет, че Мънро беше твърде зает.

Настъпи кратка тишина.

— Е, какво ти е мнението? — попита тя накрая.

— Знаеш, че не мога да го обсъждам.

— Стига, Филип, не се дръж така. На мен можеш да кажеш всичко.

Той гледаше право напред и Лора ясно усещаше напрежението му.

— Така значи, а? Не искаш да разговаряш с мен, защото наруших правилата.

Той продължаваше да не я удостоява с отговор.

— Типично — отсече тя.

Филип рязко наби спирачки, отби и спря колата на банкета. Извърна се към Лора.

— Виж, Лора… — започна той, не успяваше да скрие гнева в гласа си. — Колкото и да те обичам, трябва да ти призная, че понякога си невероятно досадна и арогантна кучка.

Тя не оспори твърдението му.

— Сега ме чуй, поне веднъж — продължи той и леко повиши глас. — Това тук е моят живот. Ти утре ще си хванеш самолета за Ню Йорк и ще се върнеш при книгите си и малкия си уютен свят. А аз работя с тези хора по няколко дни в седмицата. Така си изкарвам хляба. Но знаеш ли, проявата на уважение никога не е била между силните ти черти.

— Моля? — тросна се Лора.