Равноденствие

Опита се да си преговори сюжета, който беше наумила, да се потопи в този измислен свят. Когато имаше проблеми със съня, често прибягваше до този трик и той обикновено вършеше работа, но сега като че ли нищо не можеше да я откъсне от настоящия момент.

Мислите й отново се върнаха към снощния случай… Спомни си как Мънро взе монетата и я вдигна. Тя проблясваше на силната светлина, освен на местата, където беше зацапана с кръв. Лора не беше виждала такава монета. Изглеждаше изключително стара. А металът определено приличаше на злато, старо злато. Защо някой ще оставя нещо толкова ценно? Сигурно струваше цяло състояние. Да не говорим за факта, че беше и улика.

Филип беше прав, че й се ядоса толкова много, но тя беше сигурна, че имаше и нещо друго. Едва ли беше случайно, че той избухна така яростно точно в нощта преди нейното заминаване. У него се беше надигнало старото недоволство. Той смяташе, че тя го е изоставила, когато замина преди толкова години, макар и двамата да знаеха, а сега вече със сигурност, че нямаха бъдеще заедно. Изминалите три седмици бяха прекрасни и тя си признаваше, че от време на време се бе отдавала на фантазията, в която те тримата бяха истинско семейство, тя живееше в тази стара къща от седемнадесети век в селце близо до Оксфорд, а Джо бе израснала и с двамата си родители. Беше много приятно.

Така се беше унесла в тези мисли, че отначало не чу телефона, който иззвъня във вестибюла на долния етаж. Чу как вратата на стаята на Филип се отваря, после и тежките му стъпки по коридора, а след това и по стръмната вита стълба надолу. Чу го, че говори по телефона, но не можеше да различи какво казва. После долови звука от оставената слушалка и стъпките му нагоре. Този път се движеше бързо. След секунди чу настойчиво почукване на вратата, а после видя пребледнялото лице на Филип.

— Джо — каза той. — Катастрофирала е. Откарали са я в „Джон Радклиф“.

Предишната нощ Исак Нютон беше твърде уморен дори да си разопакова багажа. Слугата му, Елиъс Периуинкъл, беше изтътрил тежкия куфар, пълен с новите покупки, през двора на Тринити Колидж и нагоре по витите каменни стълби до помещенията, в които Исак Нютон живееше със своя най-стар съратник Джон Уикинс.

След като даде на слугата един фартинг, за да се освободи от услугите му, и промърмори нещо като благодарност, Нютон едва събра сили да пренесе куфара до лабораторията, която се намираше до спалнята му, да си събуе ботушите и да метне изцапаното си с кал палто на един стол, преди да се тръшне на леглото и да потъне в дълбок сън.

Събуди се малко преди седем — първите лъчи на слабото зимно слънце се прокрадваха през прозорците на стаята му. След няколко минути се появи и Периуинкъл с оловен съд с топла вода и чиста ленена кърпа. Нютон изми лицето си. Водата беше като балсам за пресъхналата му кожа. Погледна се в огледалото, подпряно на перваза на прозореца, и реши, че е жалка гледка: един човек, за когото здравословният, спокоен сън беше отдавна забравено преживяване.

Останал сам, след като слугата изнесе съда с помътнялата вода, Нютон си смени ризата, обу ботушите и извади от джоба си ключа за лабораторията. Пътьом взе посребрената чиния и чашата, оставени от слугата. В чинията имаше ябълка и парче хляб, а в чашата — прясна вода.

Лабораторията не беше много голяма: макар Нютон да заемаше поста на Лукасов професор по математика към Кембриджкия университет от двадесет години, администрацията на колежа не беше много щедра към него. Но и това му стигаше. Той запали факлите от двете страни на вратата — те хвърлиха мъждива светлина в мрачното помещение без прозорци — и заключи вратата. Уикинс бе заминал да посети семейството си в Манчестър, но той не искаше да рискува някой да влезе ненадейно или пък да трябва да търпи натрапници в тази своя светая светих.

Отиде до камината, натрупа малко дърва, взе едната факла и ги запали. Скоро огънят гореше буйно и осветяваше стаята достатъчно, та Нютон да може да вижда през тежката мараня от химически изпарения, която постоянно изпълваше помещението.

Стените бяха опасани от лавици с книги. Библиотеката на Нютон съдържаше над триста тома, които, почти без изключение, бяха по въпросите на алхимията и херметизма. Беше използвал парите, които печелеше годишно от фамилното имение в Улсторп, графство Линкълн, както и по-голямата част от професорската си заплата, за да се сдобие с тази колекция, може би най-добрата в целия християнски свят. Тук можеха да се намерят трактатът на Джордано Бруно „Пир върху пепел“, преводи на еретичните трудове на Галилей, забранени от Ватикана, копия на Изумрудения скрижал, Розенкройцерските манифести, творбата на Михаел Майер „Septimana Philosophica“, както и произведения на Раймонд Лулий, Робърт Флъд и Якоб Бьоме.