Разбойнически керван

— Намирате ни в едно такова положение — поде Латреомон, — което ни принуждава да се откажем от общоприетите формалности. Емери ни е разказвал толкова много за вас, а при неговия затворен характер този факт ни дава основание да ви се доверим напълно.

— Да, имате цялото наше непоклатимо доверие, монсеньор — потвърди и госпожата, използвайки според учтивия обичай на юга обръщението „монсеньор“ вместо простичкото „мосю“. — Заедно с нашия племенник сте се впускали в толкова дръзки и опасни приключения, че навярно няма да се изплашите да изпълните и настоящата ни молба.

Не можех да не се усмихна на начина, по който тези мили хорица набързо започнаха да се разпореждат с мен. Но вярно, че все още не знаех причината за това поведение, а ако се съдеше по думите на госпожата, цялата работа изглеждаше свързана с някаква опасност.

— Дами и господа, позволете ми изцяло да се поставя на ваше разположение! — отвърнах аз.

— Eh bien (Е, добре! Б. пр.)! Според всичко, което чухме за вас, не можехме и да очакваме нещо друго, макар в интерес на истината да трябва да ви кажа, че всъщност молбата ни идва от страна на Ботуел.

— Стига да е по силите ми, непременно ще я изпълня!

— Благодаря ви, монсеньор — каза Латреомон. — Понесохме голяма загуба, сполетя ни ужасно нещастие…

— Да, наистина страхотно нещастие, монсеньор — намеси се госпожата и очите й се напълниха със сълзи.

Също и дъщерята Клерон извади носната си кърпичка, за да потисне своето хлипане.

— Моля ви, мадам, говорете!

— Не, не мога да ви го разкажа. Тревогата ми отнема способността да говоря.

Дребната нежна жена внезапно се показа толкова разстроена, че се притесних за нея. Затова се обърнах към Латреомон и го помолих:

— Монсеньор, нетърпелив съм да чуя от вас какво се е случило!

— Знаете ли ги имошарите? — попита той, но по оживения и припрян маниер на южняците веднага сам допълни: — Не, няма как да сте запознат с тях, понеже нали едва днес пристигнахте тук. Но аз ще ви кажа, че имошарите, или туарегите, са ужасен народ, а точно през техните земи минават пътищата на керваните, тръгнали от Аин ес Салах за Дженех, за Аир и Сокото, а именно те пренасят стоките ми до Судан. Моята търговска къща е единствената в Алжир, която поддържа непосредствени връзки с Тимбукту, Хауса, Борну и Уадаи, ала тъй като сме далеч от всички търговски пътища и за съжаление чак през Аин ес Салах или Гадамес и Гат можем да се свържем с тях, то често поддържането на тези толкова несигурни търговски връзки е придружено от големи жертви и тежки загуби. Но най-жестокия удар понесохме с последния кафила (Търговски керван. Б. нем. изд.).

— Нападнали са го туарегите, така ли?

— Отгатнахте, монсеньор. Джумът (Разбойнически керван. Б. нем. изд.) ги е връхлетял и е изклал всичко живо. Избягал е един-единствен човек. Още в самото начало на схватката той се е престорил на умрял и по-късно ми донесе вестта за това страшно нещастие, сполетяло моето семейство.

— Монсеньор, сигурно вашата търговска къща ще го превъзмогне.

— Фирмата — да, но семейството — никога! Загубените стоки могат да се прежалят, но Рено, моят син, единственият ми син, беше с кервана и не се върна!

След тези думи жените избухнаха в силни ридания, а и Латреомон не бе в състояние по-дълго да прикрива мъката си. Оставих ги известно време, без да ги смущавам. После попитах:

— Не получихте ли някаква вест за неговата участ? Обикновено разбойниците на пустинята не щадят никого.

— Още е жив!

— А-а! На това трябва да гледате като на истинско чудо, освен ако не е вярно!

— Сигурен съм, че е жив, защото получихме вест от него.

— По какъв начин?

— По един туарег, изпратен от агида (Предводител на джума. Б. нем. изд.). Поиска ни и откуп.

— И платихте ли?

— Трябваше. Нямаше как.

— В какво се състоеше откупът?

— В стоки, които ми бе наредено да изпратя в Гадамес.

— И какво стана със сина ви?

— Въпреки това не се върна. Вероломните разбойници ми излязоха с ново искане.

— И вие го задоволихте?

— Да.

— Със същия успех, нали?

— Още не мога да кажа. Когато дойде вторият пратеник, Бот-уел току-що беше пристигнал. Това стана преди около два месеца. Дмери се появи тъкмо навреме!

— Подозирам какво се е случило по-нататък, монсеньор. Правителството с всичките си средства, с които разполага, не е могло с нищо да ви помогне. Били сте предоставен сам на себе си и Ботуел ви е предложил той да се нагърби с всичко…

— Така беше.

— Какви мерки взе той?

— Изпрати исканите стоки, но сам тайно тръгна подир тях.

— Смела постъпка! Кой го придружаваше?

— Само един водач и един-единствен слуга арабин.

— Накъде се отправи?

— Този път стоките бяха предназначени за Аин ес Салах.

— Какво ви поискаха?

— Готови бурнуси и кърпи за глава, дълги кремъклийки, ножове, одеяла, силно изрязани обувки, каквито обикновено носят арабите и куп други неща, които служат за опъване и оборудване на палатки и за нас почти нямат никаква стойност.