Разбойнически керван

— Да се страхувам ли? Хасан ал Кебир, великият Хасан, не се страхува нито от шейтана, нито от злите джинове. Той знае, че те ще избягат веднага щом започне да казва молитвите сурат ен нас и сурат ал фалак. Но ти си християнин и не можеш да се помолиш с нито една сура и затова те ще те изядат още щом се появиш в Серира, където живеят.

— Ами защо тогава си пуснал Сихди Емир да тръгне за Баб ал Гуд? Когато стигнем там, те сигурно вече ще са го изяли.

Това неочаквано възражение донякъде го смути, ала той бързо съумя да се измъкне от неудобното положение.

— Ще се моля за него!

— За един неверник? Добре, Хасане, че ти си благочестив син на Пророка. Моли се и за мен! За него ще кажеш сурат ен нас, а за мен — сурат ал фалак и тогава ние няма защо повече да се боим от джиновете на пустинята. Утре, още при изгрев слънце тръгвам на път.

— Аллах акбар — Бог е велик, сихди! Той може всичко и му е позволено всичко, ала човекът трябва да му се подчинява и не бива никога да започва пътуване на зазоряване. Времето за тръгване на път е в три часа следобед или пък когато е свещената Аср, тоест два часа преди свечеряване.

— Хасане, ти забравяш, че това време важи само за керваните. Самотните пътници могат да тръгват когато си пожелаят.

— Сихди, ти наистина си учен факих (Сведущ по законите, юрист. Б. нем. изд.) и аз оплаквам часа, който е направил един френец твой баща и една християнка твоя майка. Виждам, че си истински хафис, който знае наизуст не само Корана, но и Илм тефсир ал Куран. Ще ти бъда верен, ще ти се подчинявам и ще те водя накъдето поискаш.

— С какви животни разполагаш?

— С никакви, сихди. Тръгнах от Синдер с две джемал (Камили, мн. ч. от джемел. Б. нем. изд.). Едната падна в техама (Равна пустиня. Б. нем. изд.) и там си остана, а другата, с която пристигнах тук, бе толкова изтощена, че се видях принуден да я продам.

— Тогава от тук до Батна ще пътуваме със степната поща, а оттам пък ще вземем пустинната поща до осемнайсетте оазиса на Сибан, където още в Бискра ще можем да се снабдим с добри худжун (Ездитни камили — мн. ч. от хеджина. Б. нем. изд.). И така, бъди готов за път още при изгрев слънце и ако до Баб ал Гуд ме убедиш в твоята храброст, с удоволствие ще се съглася да те наричам Джесар Бей, както и ал Кебир!

— Сихди, да не би да ме мислиш за тушан (Страхливец. Б. нем. изд.)? Не се боя нито от лъва, нито от самума. Ловя с ръце асалеха (Вид змия. Б. нем. изд.), както и птицата щраус. Ходя на лов за газели и за антилопата гну и убивам пантерата и скорпиона. Когато проехти гласът ми, всички се разтреперват и ти няма да ми откажеш името, което съм заслужил. Ес селям алейкум — мир вам!

След дълбок поклон той излезе от стаята.

Мадам Латреомон отново се приближи до мен и ми хвана ръката.

— Значи действително ще удовлетворите молбата ни, монсеньор, въпреки че тя е толкова голяма и тъй дръзка? И още утре искате да тръгнете на път, без да сте се порадвали на нашето гостоприемство?

— Мадам, изпаднали сме в такова положение, което изисква бързи действия, и ако ми разрешите, след като се завърнем с Емери, ще се възползвам от гостоприемството ви. Може би ще ми позволите дотогава да оставя при вас моя багаж, който няма да мога да взема със себе си.

— Sur, assurement (Разбира се, непременно. Б. нем. изд.), монсеньор! Веднага ще изпратя някой слуга да отиде на борда на кораба и да…

— Пардон, мадам, но вече съм отседнал в хотел „Париж“.

— Наистина ли така постъпихте? А знаете ли, монсеньор, че за нас това е голяма обида?

Първо трябваше да изслушам още няколко приятелски упреци, а после цялата разправия с багажа бе предоставена на един прислужник. Тъкмо се канех да се оттегля в отредената ми от домакините стая, когато ни бе съобщено, че някакъв арабин искал да говори с господин Латреомон. Приеха го в мое присъствие.

Той имаше слаба и жилеста фигура. Бурнусът му беше силно пострадал. Шнуровете от камилска вълна около главата му се бяха изпокъсали и провиснали, а всяка педя от него издаваше истинския син на пустинята, който не трепва пред никаква опасност и с безразличие умее да понася всички лишения.

— Сел — алейк! — поздрави той гордо, съкращавайки двете думи. Не забелязахме и най-незначителното свеждане на главата му. Прикладът на дългата му пушка безцеремонно изтрополя по мраморните плочки, а черните му очи огледаха всички ни подред с такъв израз, който издаваше чувството за превъзходство на свободния правоверен мъж.

— Разговаряйте вие с него, монсеньор! — прошепна ми Латреомон. — Това е туарегът, който идва вече веднъж при мен заради Рено.

Нищо друго не можеше да ми бъде тъй добре дошло, както появяването на пратеника още този ден.

— Сел — ал…! — отвърнах аз още по-кратко. С този начин на изразяване бедуинът обича да оповестява степента на уважение или на неуважение към човека, с когото разговаря. — Какво искаш?

— Ти не си онзи, с когото трябва да преговарям!

— Аз съм единственият, с когото можеш да говориш!

— Не съм дошъл при теб.

— Тогава си свободен да си вървиш!

Обърнах му гръб. Останалите също се насочиха към изхода.