Разбойнически керван

— На теб главата ти да не е празна или пък умът ти се е изсушил, та се осмеляваш да ме хулиш с тази дума, ти, който не си нищо повече от чакал, страхливо животно, прогонвано само с ритници?

Той незабавно пусна пушката си на пода и вдигна двете си ръце. На всяка от китките му висеше по една островърха кама, чието острие бе дълго около двайсетина сантиметра. Докато обикновените бедуини носят само по един такъв нож, то тези разбойници на пустинята имат по два, които използват по следния начин: просто прегръщат неприятеля си с две ръце и забиват остриетата в гърба му. Явно моят туарег се приготвяше да използва този тъй „приятен“ способ за умъртвяване.

— Ще си вземеш ли думите обратно? — попитах го аз.

— Напротив, ще ги повторя — ти си гяур!

— Тогава падни на колене пред гяура!

Преди да успее да направи каквото и да било движение, юмрукът ми го удари в слепоочието. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята в безсъзнание. Това беше един от онези мои прочути удари, заради които ми бяха дали прозвището Олд Шетърхенд — Поразяващата ръка.

— О, mon Dieu! — изпищя госпожата. — Убихте човека! Мъртъв е!

Госпожицата лежеше почти в несвяст на дивана, до който бе стояла допреди малко, а Латреомон бе направил такава физиономия, сякаш току-що пред него бе паднал гръм от ясното небе.

— Не се тревожете, мадам! — опитах се да я успокоя. — Този тип е все още жив, макар че за известно време ще остане в безсъзнание. Добре познавам юмрука си. Ако исках да го убия, трябваше да замахна малко по-силно.

Думите ми накараха изплашения французин да се посъвземе.

— Но, монсеньор, та вие имате направо великанска сила! Ако бях на ваше място щеше да ми се наложи да го ударя поне стотина пъти, за да го пратя на земята.

Наистина, дребното човече, което едва ми стигаше до рамото и имаше почти детски ръчички, беше право. Можеше с часове да обработва с удари черепа на туарега, без арабинът да изпита особено силна болка.

— Моля ви, монсеньор — казах му аз, — погрижете се този бедуин да бъде вързан и предаден на полицията. Наистина, нейната власт не се разпростира над пустинята, но тук тя с удоволствие ще се постави на ваше разположение.

— Mon ciel (Небеса, о Боже! Б. пр.), не бива да поемаме такъв риск, защото тогава ужасният Хеджан Бей ще убие нашия нещастен Рено! Дори мисля, че и само този страхотен удар е една изключително рискована постъпка!

— Ще ви обясня основанията си, но дотогава най-настоятелно ви моля да действате така, както аз искам! Не казахте ли преди малко, че се ползвам с пълното ви доверие?

— Разбира се, разбира се, монсеньор! Ей сега ще повикам прислугата.

Той се завтече към шнура на звънеца и след необикновено силния му звън в стаята се втурна цялата прислуга, която се намираше в момента на разположение.

— Вържете този човек и го заключете в някое от подземните помещения със здрава врата. Нека стои там, докато дойде полицията да го прибере! — заповяда им домакинът с такава физиономия, сякаш самият той бе нанесъл онзи „страхотен удар“.

С истинска южняшка разпаленост и стръв хората се нахвърлиха върху изгубилия съзнание човек и за броени секунди така го овързаха с всевъзможни подръчни материали, които поне донякъде им вършеха работа, че след като се съвземеше, сигурно нямаше да му е възможно да помръдне и малкото си пръстче. После осем чевръсти ръце сграбчиха пленника и го повлякоха към вратата.

Един-единствен човек от прислугата обаче се беше спрял на входа и не взе участие в усилията на другите. Той имаше набита и широкоплещеста фигура, а лицето му никак не подхождаше на ориенталското му облекло. След като видя с какви огромни усилия четиримата мъже влачеха туарега към вратата, той пристъпи към тях и ги разбута настрани.

— Машаллах, мътните го взели, кво е туй блъскане и дърпане! Я се омитайте, некадърници такива, щото сам ще свърша таз работа!

Той сграбчи туарега и с мощен замах го метна на гръб.

От радост тъй неочаквано да чуя немска реч аз го оставих почти да излезе от стаята, без да го задържа, но след като вече отвори вратата и се накани да прекрачи прага, аз извиках:

— Чакай! Ти немец ли си?

Въпреки товара си човекът светкавично се извърна към мен. Широкото му добродушно и открито лице сияеше от едното ухо до другото.

— Ами тъй ми се струва, господине! Исусе! И вие ли?

— И аз. Откъде си?

— От Калтенбрун при Щафелщайн.

— Значи от Бавария. Но твоят диалект се различава от говора на хората от областта на Щафелщайн, където съм пил толкова хубава бира!

— Да, господине, туй е… абе я пак си го вземете този негодник! Замъкнете го където си щете! — прекъсна се той сам и пусна туарега на пода. Пленникът беше изнесен, а сънародникът ми отново се обърна към мен, сърдечно ми подаде ръка и продължи: — Тъй, сега ръцете ми пак са свободни. Помози Бог, господине, да се срещнем тук в Африка! Да, в Щафелщайн, там има бира, бира ви казвам, дето съвсем сама ти влиза в гърлото! Значи там сте били, а? Е, туй е хубаво, туй е чудесно! А за моя говор са виновни единствено хората от Баден и Райнпфалц, дето са тук, и кажи-речи ми развалиха чистия щафелщайнски език.