Разбойнически керван

Не можех да не дам право на двамата озлобени пътници, още повече че вече и самият аз бях решил да се откажа от по-нататъшните услуги на пощенската кола. Не можехме да си позволим престой в Батна и затова веднага наех един бедуин, за да откара на коне мен и двамата ми спътници до Бискра, където смятах да закупя камили за останалата част от пътуването. Ала бедуинът ме разубеди от това мое намерение и ме посъветва заедно с него да прехвърлим планините Аурес и да отидем до един арабски дуар (Село от шатри. Б. нем. изд.), където сме щели да намерим по-хубави и по-евтини камили, отколкото в Бискра.

Приех предложението му, но при условие да стигнем до планините през Фам ес Сахар (Уста на пустинята. Б. нем. изд.), за да следваме обичайния път на керваните колкото бе възможно по-дълго. Наистина, близо до ума беше, че в дуара щяхме да получим по-свежи и по-силни животни, отколкото в града, където може би щеше да има само изтощени камили, които след оскъдно хранене криво-ляво бяха възстановили силите си. Освен това съществуваше и още една причина, която ме накара да последвам съвета на водача. В дивите клисури на планините Аурес лъвът не е чак такава рядкост и макар да не хранех надежда за лична среща с царя на животните, защото трябваше да бързаме, все пак не беше изключено да видя следите му или даже да чуя неговия глас. Впрочем вече бе изминала кажи-речи цяла вечност, откакто бях стрелял за последен път, и бях закопнял отново да чуя гласа на пушката си, както и да взема на мушка някое подходящо за лов животно. Несъмнено сред онези планини ми се предлагаше такава възможност и затова извадих от багажа си моя Мечкоубиец и карабината „Хенри“.

Бяхме тръгнали преди пощенската кола и не й дадохме никаква възможност да ни догони. Конете, които яздехме, бяха от онази дребна берберска порода, чиито ръст съвсем не отговаря на големите й възможности и на добрите й качества. От дванайсет часа не бяхме слизали от седлата и въпреки това животните неуморно продължаваха да следват в тръс посоката, в която трябваше да яздим още цели четири часа. Даже сивкаво-бялото конче, от чиито нисък гръб безкрайно дългите крака на Хасан Велики се влачеха по земята, изглежда нямаше особени затруднения със своя тежък товар и не изоставаше нито на метър.

Пред и около нас се простираше степта в своите жълтеникави багри. Докъдето ти стигаше погледът, платото беше съвсем голо, но днес в този пейзаж се забелязваше известно оживление. Фам ес Сахар, Устата на пустинята, се беше отворила, за да избълва по обширната степ безброй бедуини-пастири, които бяха подкарали своите стада към споменатите уади и шотове, за да пасат оскъдната растителност около тях. На бързоноги коне с развени бурнуси и проблясващи копия, кръжейки непрестанно около своите камили и овце, те бавно се придвижваха във всички посоки на равното плато, следвани от жените и децата си, седнали върху покритите с пъстри черджета едногърби камили, оставяйки за несвикналото око на новака впечатлението за някакво съновидение, запленило човешкия дух в полудрямка.

Оттук нататък планинските вериги, обградили обширното равно плато, започнаха да се приближават и най-сетне образуваха една все по-стесняваща се скалиста клисура. Погледът, който доскоро можеше свободно да се рее из необятната шир, вече се спираше от голите каменни склонове, които се издигаха почти отвесно нагоре. Тук яздехме между скалисти стени и пропасти, в чиято бездна погледът можеше да съзре сивожълтеникавите води на буйна планинска река. След като се спускахме известно време надолу по много стръмен наклон, най-сетне се добрахме до нея и трябваше четири пъти да се прехвърляме на отвъдния й бряг. Това бе реката Уед ал Кантара, в чиито бързеи бе намерил смъртта си Жул Жерар, смелият ловец на лъвове. На мястото, където е навлязъл във водите й, едно минаващо оттам поделение френски войници беше издигнало скромен паметник от натрупани един върху друг камъни.

Направих знак на другите да спрат.

— Йозеф, чувал ли си за Жерар, изтребителя на лъвове? — попитах щафелщайнеца.

— Разбира се, господине! — отвърна той. — Бил е французин, накрая взел че паднал в реката и мизерно се удавил.

— А ти, Хасане, знаеш ли Емир ал Арет, Господаря на лъва? — обърнах се към кабаша.

— Бил е неверник, но кажи-речи също тъй храбър като Хасан ал Кебир — гордо отговори той. — През нощта съвсем сам е тръгвал да търси Господаря с голямата глава (Лъва. Б. нем. изд.), за да го убие. Ала Уангил ал уах (Царя на оазисите. Б. нем, изд.) все пак успял да го разкъса и изяде, защото не е бил мюсюлманин, а човек от Дар ал харб (Немохамеданска страна, букв.: къща (дом) на войната. Б. нем. изд.).

— Лъжеш се, Хасане! Емир ал Арет не е бил разкъсан от лъва, който по-скоро ще удуши стотина мюсюлмани, отколкото един християнин, а е умрял ей тук, във водите на Уед ал Кантара, и после неговите братя му издигнали този паметник. Хей, вие, мъже, вземете пушките си! Нека гласовете им известят на неговия дух, че минаващите оттук пътници са си спомнили за повелителя на Господаря с голямата глава!