Разбойнически керван

Но изстрелът ми има и един друг ефект. Нейде в далечината проехтя див дрезгав рев и само след секунди разбрах, че накъсаните кратки ужасни звуци се приближават. Привлечена от гърмежа на моя Мечкоубиец, мъжката пантера идваше на помощ.

От предпазливост и за да си спестя втория куршум на тежката пушка, бях взел в ръка карабината „Хенри“, но отново бързо грабнах Мечкоубиеца и го вдигнах в положение за стрелба. Едно стройно и гъвкаво животинско тяло се приближи с пъргави дълги скокове и се спря извън оградата, точно срещу мен и убитата женска. Въпреки слабата и несигурна звездна светлина пантерата несъмнено ни забеляза и двамата, защото с яростно фучене приклекна и се сви на земята, готова за скок. Все още виждах пламтящите й очи, но само след броени мигове, по време на скока, тя трябваше да ги затвори. Натиснах спусъка. На краткия блясък от изстрела видях как животното излетя с мощен скок и се приземи съвсем близо пред цепнатината в скалата. Но вече бях грабнал карабината „Хенри“. Насочих дулото й право към главата на пантерата и три пъти натиснах спусъка. Още първият изстрел беше смъртоносен. Тялото на животното потрепери, а после остана да лежи безжизнено в краката ми.

Най-напред отново заредих и едва след това се измъкнах навън. Двата хищника лежаха един върху друг и особено женската беше толкова едра и тежка, че само с голямо напрежение на силите можех да я помръдна от мястото й. Някъде в тъмнината залая чакал със своето жаловно „йа-оу — йа-оу“. Той знаеше, че пантерите са наблизо и се надяваше, че ще му оставят нещичко от плячката си. Чакалът е верен, но страхлив придружител на едрите хищници от животинското царство и няма нищо против да се задоволява с трохите от богатата трапеза на силните.

Когато се върнах в кервансарая, заварих всичките му гости все още будни. За тези хора бе направо невероятно, че посред нощ съвсем сам човек може да дръзне да се изправи срещу пантерата, от която те се бояха почти толкова, колкото и от лъва. Страхът, съчетан с любопитство, не им беше позволил да мигнат. Те несъмнено бяха чули моите изстрели и те им бяха доказали, че поне не съм се оставил на „ужасната женска“ да ме излапа без съпротива.

Щом влязох, всички ме погледнаха така, сякаш бях призрак.

— Машаллах, мътните го взели, ей го на, жив-живеничък! — извика Йозеф Корндьорфер зарадван и се приближи до мен.

— Мархаба, сихди — добре дошъл, господарю! — обади се великият Хасан. — Ти постъпи мъдро. Ние чухме изстрелите ти и жената на пантерата, която сигурно също ги е доловила, тази нощ няма да посмее да дойде при стадото.

— Благодаря ти, сихди — намеси се и сарайджията, — че защити стадото ми. Онези разбойници няма да се появят тази нощ, защото ти се осмели да излезеш навън в тъмното и да ги предупредиш с гласа на твоята пушка.

Значи хората си мислеха, че съм стрелял само за да изплаша хищниците.

— Жената на пантерата дойде заедно с мъжа си, кааведжи — отвърнах аз, — и уби една от овцете ти. Трябва да отидеш да я вземеш, защото чакалът е наблизо и иначе той ще я изяде.

— Нека я изяде! Опазил ме Аллах да взема да изляза навън в царството на смъртта, където ще бъда разкъсан!

— Никой няма да те разкъса, защото султаната на черната пантера е мъртва, а нейният господар лежи до нея с разбито чело.

— Аллах керим — Бог е милостив! Истината ли казваш, сихди?

— Думите ми са верни. Виж тези обувки, Хасан. Цели-целенички са, а и от главата ми не е паднал косъм. Но моята сура прозвуча и ето че двете пантери лежат проснати на земята от юмрука на смъртта. Мъже, елате и ми помогнете да ги довлечем тук!

Думите ми предизвикаха голямо вълнение сред хората. Просто не искаха да повярват и ми струваше немалко усилия да ги склоня най-сетне да тръгнат с мен.

Запалиха факли от палмово лико и ме последваха. Когато се приближихме до кошарата, овцете, изплашени от пламтящите факли, страхливо се скупчиха в един от ъглите й. Невъзможно ми е да опиша последвалата сцена. Щом съзряха двете убити животни, арабите веднага се нахвърлиха върху тях, започнаха да ги удрят с юмруци, да ги ритат и да ги ругаят с всевъзможни обидни думи, на които арабският език е кажи-речи неизчерпаем.

Хасан ал Кебир беше най-гръмогласен. Най-накрая той се обърна към мен:

— Сихди, ти си най-великият ловец, когото са виждали очите ми! Ти си още по-велик и от Емир ал Арет (Има се предвид Жерар. Б. нем. изд.), който беше господар на лъвовете. Когато възпявам сирет ал муджахедин (Подвизи на бойците. Б. нем. изд.) и когато разказвам за сирет ал пехливан (Подвизи на героите. Б. нем. изд.), аз никога няма да забравям името ти и ще го прославям пред всички правоверни!

Арабинът обича да говори възторжено и многословно и с удоволствие изразява чувствата си, като реди суперлативи след суперлативи. Корндьорфер също не можа да скрие удивлението си.