Разбойнически керван

Разтворих картата, която винаги ми беше подръка, и скоро намерих на нея езерото. То беше от онези, в чиито неподвижни безцветни мъртви води не можеше да се види нито риба, нито жаби, а най-много десетки хиляди от отвратителните червеи, наричани от бедуините „тхуд“.

— Това е Биркет ал Фехлатн (Мъртвото езеро. Б. пр.). Хайде да се спуснем долу!

— Сихди, тази твоя заповед струва повече и от десет камили. Моят сердж, наричан от теб седло, така гори под мен, сякаш съм седнал върху късче от геената. Ще се съблека и с една гусл (Баня. Б. нем. изд.) ще придам нови сили на тялото си.

Насочихме се към езерото и след около четвърт час стигнахме до него. Хасан беше избързал пред всички. Нямаше търпение да се изкъпе час по-скоро. Ала щом се озова на брега му, той се обърна към нас с разочарован израз на лицето и каза:

— Сихди, това не е вода за гусл, а е Бахр ед дидан (Море на червеите. Б. нем. изд.), а я виж, ей там има някакъв дуар с над двайсет шатри, които ще ни дадат възможност да си починем на сянка!

Между горния край на езерото и хълма действително забелязах редица от шатри, сред които лежаха множество коне и камили. Малко по-настрани друга групичка от пет камили пощипваха месестите листа на сололюбивите растения, които благодарение на водата вирееха на тази иначе неплодородна земя. Още от пръв поглед разбрах, че те не са обикновени товарни камили, каквито човек може да купи за четиристотин пиастри, а без изключение бяха ездитни животни, истински худжуни, които струват по няколко хиляди пиастри. Може би дори бяха и бишаринхуджуни, най-благородната раса камили, които без храна и вода в продължение на цяла седмица могат всеки ден да изминават от четиринайсет до шестнайсет немски мили (Немската или пруската миля е равна на 7,532 м. Б. пр.). Да, при туарегите се срещат дори и такива камили, чиито възможности са още по-големи. Разпознах споменатата порода по грациозните форми, по умните очи, широкото чело, провисналата долна устна, малките щръкнали уши, по късия гладък косъм, както и по неговия цвят, който при бишарините е или бял, или светлосив, а понякога светложълт. Рядко те са дори целите на петна, също като жирафите.

Тези скъпоценни животни сигурно не бяха собственост на малкото и бедно селце от шатри, а навярно принадлежаха на минаващи оттук бедуини, които бяха отседнали като гости в някоя от шатрите.

Забързахме към дуара.

За собственика на първата шатра би било непростима обида, ако я бяхме подминали, за да потърсим подслон в някои от следващите палатки. Обитателят на африканската степ е роден крадец и разбойник, ала за него законът за гостоприемството е свещен и е също тъй тачен и почитан, както е бил и по времето на библейските праотци, от които произхожда и самият той.

След като спряхме, изпокъсаното платнище, което закриваше входа, бе дръпнато настрани и навън се показа една девойка, за да ни поздрави. Тя не беше забулена. Изобщо жените на живеещите в пустинята араби не са толкова последователни в спазването на подобни обичаи, както жените и дъщерите на мюсюлманите от градовете. Тя носеше дебели джудул (Плитки — ед. ч. — джедил. Б. нем. изд.), в които бяха вплетени червени и сини панделки. Талията й беше пристегната с рахад, един тесен колан, от който чак до коленете й се спускаха многобройни кожени ресни, образувайки нещо подобно на пола, богато украсена с корали, късчета кехлибар и охлювчета каури (Порцеланови охлювчета (Cyprea moneta), използвани в Средна и Източна Африка както като украшения, така и вместо пари. Б. пр.). На врата й висеше обичайната карас, огърлица от няколко наниза с мъниста и най-различни монети. На раменете й имаше съвсем лека наметка. На малките й уши се полюляваха златни обици, а на глезените й блестяха сребърни халки. На китките на нежните й ръце, чиито нокти бяха оцветени с къна, се виждаха дебели гривни от слонова кост, а техният матово бял блясък контрастираше много красиво с топлия шоколадов тен на кожата й, чиито кафеникав нюанс по нищо не отстъпваше на най-красивия флорентински бронз.

— Мархаба иа, сихди — бъди ни добре дошъл, о господарю! — напевно ни поздрави тя и в същото време, за да придаде тежест на думите си, подаде на камилата ми шепа фурми уаеди.

След нея се показа някакъв старец, който ни огледа с нескрито учудване и любопитство. Лицето му, загоряло от слънцето, бе цялото покрито с бръчки, а сякаш изсушеното му тяло беше силно прегърбено. Навярно бе на около деветдесет години.

— Ес селям алейкум — поздравих го аз, като сложих ръка на гърдите си. — Имаш ли за нас малко място, където можем да си отдъхнем?

— Мархаба иа, сихди! Бъди добре дошъл, о, господарю! Нашата бедна шатра е подслонила вече трима гости, но и за теб ще се намери място. Слез от седлото и ми позволи да заколя един овен за теб!