Разбойнически керван

Иначе толкова храбрият и неустрашим син на пустинята никога не дръзва като смелия европейски ловец да нападне лъва съвсем сам. Нещо повече — събират се всички мъже от дуара или дахерата (Села с къщи от камък или тухли. Б. нем. изд.), които са годни да носят оръжие, издирват леговището на животното, подмамват го да излезе навън с шумни викове, крясъци, свиркане, изстрели и тракане на какви ли не предмети и щом се появи, с дългите си неточни кремъклийки изпращат в тялото му колкото е възможно повече куршуми. Но дори и когато е смъртно ранен, лъвът често има още достатъчно сила и издръжливост, за да се нахвърли върху един или пък повече от нападателите и кърваво да отмъсти за близката си гибел.

Страхът, който арабите изпитват от Царя на животните, стига дори дотам, че при обсъждането на подготовката за подобно нападение хората разговарят съвсем тихо, защото смятат, че е възможно той да ги чуе и да се подготви да ги посрещне. Затова и старецът шептеше тъй тайнствено. Иначе не бе изключено Асад Бей, Всяващия ужас, Удушвача на стадата, да долови думите му.

Едва сега ми направи впечатление и фактът, че в цялото селце не бях забелязал нито един мъж, годен да носи оръжие. Само няколко любопитни женски глави се бяха показали иззад завесите на входовете на някои шатри.

— Мъжете ви са отишли да го убият, нали?

— Всички наши мъже и младежи заедно с нашите гости, които са храбри синове на уелад слиманите.

При тази вест цялата ми умора и изтощение изведнъж изчезнаха.

— Тогава и аз ще отида да посетя Сахиб ес селселе, Господаря на земетресението.

Знаех, че заради мощния му рев арабите така наричат лъва.

— Бием иллахи — за Бога, говори по-тихо! — помоли ме изплашеният старец. — Ако те чуе, загубен си! Ще дойде тук и ще те разкъса на парчета.

— Сихди, ти луд ли си — завайка се Хасан ал Кебир, — че искаш да отидеш при Господаря с голямата глава, който е по-силен и от десет шейтана взети заедно, та да разкъса месата ти и да изпотроши костите ти? Ти уби мъжката пантера и нейната жена, ала Асад Бей се подиграва на твоите куршуми и се присмива на ножа ти!

— От устата ти говори страхът, а думите ти издават обзелия те ужас, Хасане! Аллах е сътворил една жена и й е дал твоята фигура!

— Сихди, ако ми го беше казал някой друг, щях да го удуша на място. Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули не знае що е страх и ужас, защото той е Джесар Бей, Удушвача на хора. Но той не е нито млад, нито достатъчно тлъст и лъвът изобщо няма да иска да го изяде!

— Не, наистина няма да те изяде. Ти оставаш тук с Юсуф при камилите! — успокоих го аз.

Изглежда той бе изключително доволен от тази заповед, но съвсем не беше така с моя сънародник.

— Тая няма да я бъде, господине — възрази той на решението ми. — Просто идвам с вас. Не ми разрешихте да ви придружа, като тръгнахте за пантерата, и затуй поне днес искам да изпитам пушката си. Ако лъвът не изяде вас, тогаз нека опита дали съм му по вкуса. Аз съм ваш слуга и мястото ми е там, дето е и моят господар.

— Тогава ще дойдеш с мен — реших аз, зарадван от смелостта му.

Хасан продължи с опитите си да ме задържи. Впусна се в най-цветисти и страшни описания на опасността, която ни очаквала.

Нищо не му помогна. Затова пък домакинът ни се обади:

— Хамдулиллах — слава на Аллаха! Бог е милостив. Той те е изпратил при нас и ще благослови оръжието ти, за да избавиш нашите мъже от ноктите на онзи звяр, на Господаря на земетресението! —

Ориенталецът смята всеки френец, който носи пушка, за отличен стрелец, а радостта на стареца несъмнено бе причинена и от тайната надежда, че лъвът ще разкъса Йозеф и мен вместо някой от неговите хора. Попитах го:

— Къде е лъвът?

— Ела пред шатрата, сихди! Ще ти покажа!

Взех оръжията си и го последвах.

От езерото започваше едно дере, което, насочвайки се към хълма, ставаше все по-широко и по-дълбоко. Това бе пресъхналата в момента уади. Все още шепнешком старецът посочи към осеяното със скални отломки корито на уади и каза:

— Най-горе в този Батн ал Хаджар, в този Корем на камъните, е леговището на Асад Бей. Мъжете се изкачиха горе, за да го изгонят оттам на открито. Тичай по-бързо, сихди, за да не закъснееш и да го изпратиш час по-скоро в геената!

— Хайде, Йозеф!

Бях сигурен в моя Мечкоубиец. Никога досега не беше засичал и всеки от конусовидните му куршуми си беше изпълнявал дълга. Бях убеден, че и този път нямаше да ме изостави в беда.

За да се добера възможно по-скоро до горния край на дерето, реших да не следвам завоите му, а от шатрите поех право нагоре по височината. Когато стигнах до горната част на уади, аз чух ужасен шум, който долиташе от нея. Бързо изтичах към ръба й, намиращ се недалеч пред мен, откъдето с един поглед успях да схвана цялото положение.