Разединени равнини

Скрил се върна на бегом, приведена ниско сред високите колкото човешки бой туфи саблена трева. Придвижваше се на серии от спринтове през откритите участъци и благодарение на дългите си крака развиваше скорост, с каквато Салма не би могъл да се мери. А после застиваше неподвижно зад някое прикритие със запъната в лъка стрела. Салма и Тото се бяха окопали под една от големите туфи, която издигаше над тях тесните си, остри като бръснач стъбълца. Лежаха и наблюдаваха нетърпеливо неравномерното й приближаване.

А после Скрил спря рязко до тях и ги засипа с пръст. Странно същество беше тя — смесица от минаски боен бръмбар и нещо друго, с нищожно образование и лоши маниери, но ги беше превела безпогрешно дотук, на хвърлей място от имперската армия, сякаш познаваше всяка педя от терена като дланта на ръката си.

— Какво видя? — попита я Тото.

— Видя ли я — нея или дъщерите на милосърдието? — прекъсна го Салма.

Тя го изгледа подигравателно с ококорени очи.

— Дали пък случайно не сте пропуснали да забележите многохилядната войска ей там, ваше височество? Идея си нямам къде е вашата лъскава дама, но със сигурност не марширува из лагера, както си мислите. Така че, не, нямах честта да се срещна с нея и да я поканя тук на халба бира и сладки приказки. — Тя поклати глава и вдигна ръка да подръпне заострените си уши, сякаш се опитваше да ги направи още по-дълги. — Дори не успях да се приближа до лагера, защото имат часови на всяка крачка, проклетниците. Опасали са с постове целия лагер, направили са окопи, заграждения, дори малки наблюдателници са издигнали. А небето! За него не ми се говори даже. Ако планът ви е бил да хвръкнете с тези ваши крилца, значи не става за нищо. Въздухът гъмжи от летящи патрули като мухи около разложен труп. Явно смятат, че мравкоидите ще им дадат сериозен отпор, а и защо не? Аз със сигурност щях да го направя, ако давах нарежданията в Тарк.

— Мравкоидите не са ли прекалено праволинейни за тази цел? — попита Тото. — Мислех, че просто ще се строят и ще нападнат.

— Не се заблуждавай, бръмбарче — каза му тя. — Мравките си падат по мръсни номерца като всеки друг. Те разбират от война, бръмбарче, а войната е преди всичко работа, денонощна работа. Никой не е печелил война само като се е сражавал честно.

— Престани да ми викаш така — сопна се Тото, защото прякорите, които му измисляше, започваха да го дразнят. — Аз съм толкова бръмбар, колкото ти си… каквото си там, или каквото не си.

— Аз бръмбар ли съм? Не. Негово височество бръмбар ли е? Не. Значи за теб остава да си бръмбарчето, освен ако не намерим някой повече да прилича на бръмбар от теб — изтъкна тя без помен от симпатия или съпричастие.

— Вие двамата няма ли да… — изсъска Салма, но не довърши, защото осоидите се появиха изведнъж, прелетяха толкова ниско, че тревата се разлюля, и несъмнено забелязаха тримата шпиони.

Бяха шестима — лек въздушен патрул, излязъл на разузнаване, — но осородните бяха свадливи по природа и налитаха на бой при всяка възможност. Водачът им изкрещя някаква заповед, двама се отделиха и поеха назад към лагера, а останалите се спуснаха към Салма с изтеглени мечове и протегнати длани, готови да отприщят енергийните си жила.

Скрил стреля моментално — скочи светкавично и пусна стрела, която се заби право в окото на втория нападател. Летящият войник се сгърчи във въздуха и падна като камък във високата трева.

Нямаше време Салма да запъва стрела в своя лък. Миг преди тримата останали войници да изпържат въздуха със златните си светкавици, той излетя право нагоре и изтегли меча си — краден къс меч имперска направа — от ножницата.

Скрил вече бе хукнала настрани, но Тото нямаше друг избор, освен да се просне на земята и да се надява на чудо. Усети как едно от жилата облиза раницата му — все едно силен мъж го беше фраснал с юмрук по гърба. А после се надигна, заредил пълнител в арбалета си.

Един от войниците беше набрал височина по петите на Салма и Тото разсеяно си помисли, че тези осоиди се движат доста по-умело във въздуха от повечето си сънародници, явно бяха специално подбрани за разузнавателните патрули. Вдигна арбалета си и стреля.

Мъжът, който връхлиташе към него, отскочи встрани от пътя на стрелата. А после се ухили самодоволно — явно с мисълта, че противникът му не би могъл да презареди навреме тромаво оръжие като арбалета. Само че Тото вече бе дръпнал лоста, стреля отново, после още веднъж, и от усмивката на осородния не остана и помен. Изненада, объркване и страх се бореха за надмощие върху лицето му, докато войникът се мъчеше да избегне преградния огън. От втората стрела избяга, но не и от третата, нито от четвъртата и от петата, после се заби мъртъв в пръстта на пет-шест крачки от Тото. Осоидите бяха раса на строители и занаятчии, но въпреки числеността и изобретателността си, все още бяха далеч от техническите постижения на Равнините.