Разединени равнини

— Сред тях имаше ли един богомолкороден? — попита Талрик. Спомените го върнаха неканени към нощната битка в машинния двор на Хелерон, когато „Гордост“ беше унищожена. И към богомолкородния, който съсичаше безмилостно противниците си, докато Талрик не го поопърли. Тисамон — такова беше името му според докладите на Сцила. А дъщеря му се казваше Тиниса. Тиниса, която едва не му видя сметката, когато Талрик се спусна да довърши баща й. Надявал се бе мъжът да е умрял от раните си, но следващите думи на Граф изобщо не го изненадаха:

— Да, майоре, казва се Тисамон. Разбрах, че е бил студент в Академията преди много години, по същото време, когато и Трудан е учил там. Още тогава е имал репутация на непобедим дуелист.

— И с право — кимна Талрик. — Какво предприемат?

— Трудан се е заел да настани хората си. Залисал се е да говори пред Събранието, но дотогава сигурно ще минат няколко дни. Не е особено популярен сред членовете му. Мислят го за отцепник, а и твърде често отсъства от Академията. Предполагам, че ще използват всички бюрократични спънки, преди да го допуснат до трибуната. Току-виж успели да го забавят с цяла десетница. Един вид плясване през пръстите.

— А другите?

— Повечето са в Академията — обади се Ариана. — Някои са в лазарета, всъщност онези, които пристигнаха ранени от Хелерон. Има един чудовищен грозник, целият в шипове, не го знам от каква раса е, който непрекъснато обикаля фабриките, машинните дворове и релсовото депо.

— Това трябва да е Скуто — съобрази Талрик. — Най-довереният хелеронски агент на Стенуолд. Той е занаятчия, доколкото знам, така че интересът му поне отчасти сигурно се дължи на професионално любопитство. — Спомни си своята единствена среща очи в очи със Стенуолд, няколкото смели изречения, разменени на чаша вино. Двама мъже с еднакво занятие, но от противникови страни; двама войници, изпитали еднакви несгоди под различни знамена.

А сега аз го дебна пред леговището му и трябва да го убия. И защото трябва да вярвам, че на мое място той би направил същото, няма да чувствам нищо.

— Имам заповеди за вас — обърна се той към четиримата. — Ще ни трябват въоръжени мъже, лейтенанте… И лукавство от вас — премести поглед към другите трима. — Дните на Стенуолд Трудан са преброени.

2.

Да живееш в мравешки град означаваше да разбираш тишината, а той беше живял в не един. Имаше я тишината на всекидневния труд, в която човек чуваше единствено робите, които действаха по задачите си и си говореха тихо. Имаше я и тишината на тренировъчния полигон, откъдето долитаха тропот на маршируващи нозе и звън на доспехи, но не се чуваха разговори, нито команди на висок глас — петстотин войници в съвършен строй и при пълен ред. Имаше я и тишината вечер, когато семействата сядаха заедно с нетрепващи устни, а робите се оттегляха в таванските стаички или външните бараки.

Но имаше и друга тишина, нова тишина. Тишината на град, пълен с хора, които знаят, че многохиляден враг се е окопал пред портите им.

Неро бързаше през тази тишина, увит в плаща си. Наоколо му град Тарк живееше на обичайните си обороти. На малкото сергии местни търговци отмерваха безмълвно стоката си и получаваха точната сума пари в замяна. Деца тичаха по улиците или играеха на стражари и апаши и само най-малките, тези под осем години, се случваше да извикат или да се засмеят на глас. Мъже и жени стояха на групички по улиците и не казваха нищо. Тревожност изопваше лицата им, а в невъобразимата мрежа, която свързваше умовете им, една тема доминираше над всичко останало в безмълвните им разговори.

Преди поне в квартала на чужденците беше различно. Допреди десетница кварталът, където живееше и той, се къпеше във врява и цвят, наблюдаван строго от градската стража, но оформен от безброй ръце в стотици малки домове далеч от дома. Сега и този квартал тънеше в тишина, защото всички освен най-упоритите му и уседнали обитатели бяха избягали.

„И аз трябваше да избягам.“

Живееше в Тарк от една година, не толкова, че да пусне корени, но по-дълго, отколкото бе оставал другаде след Колегиум.

„Какво ме задържа тук?“

Вината, реши той. Вина, защото отдавна знаеше, че този ден ще дойде, че рано или късно черно-жълтите орди ще нахлуят в Равнините; знаеше го, а не бе направил нищо. Когато преди години стана напечено, той просто си тръгна и не погледна назад.