Разединени равнини

— И огън! — извика занаятчията артилерист и леката балиста подхвана многократната си стрелба, запращайки снаряд след снаряд в пролуката, която таранът беше отворил между автовозилото и стената. Голямата стара балиста беше засякла и шестима мъже въртяха трескаво манивелите й, докато дебелата тетива се изпъне до крайно положение, други чакаха да заредят дългата колкото копие стрела.

— Щитове готови! — заповяда Стенуолд и неговата сбирщина от цивилни и градска стража се строи в жалко подобие на бойна формация. Всички, които имаха щитове, се подредиха отпред, дори онези, чиято импровизирана защита се състоеше от няколко сковани дъски с кожен каиш за дръжка. В двата края стояха стрелците със запънати арбалети или готови за стрелба лъкове. Ариана също беше там. Отчаяната храброст, изопнала чертите й, стисна Стенуолд за сърцето, още повече че бе отразена и в лицата на всички край нея.

С оглушително скърцане древната балиста запрати триметровото си копие, дървените й рамене се скършиха от усилието, но снарядът порази безпогрешно целта, заби се в корпуса на тарана и Стенуолд видя дим да бълва през отвора и чу как двигателят нададе вой, изхъхри и замлъкна окончателно.

Защитниците се развикаха триумфално, защото отворената от тарана пролука беше малка — по не повече от метър, метър и половина от двете страни на автовозилото. Ала това не спря векианците, те нахлуха въпреки всичко, минаваха през отворите в пълен ред и с вдигнати щитове. Балистата за многократна стрелба ги засипа с копията си, събаряше ги по двама и трима наведнъж, а от стената горе падаха каменни блокове и смазваха плътните редици на нашественика. Ариана и другите стрелци нямаха нужда от по-нататъшни заповеди. Целеха се във векианците, стрели и изстреляни с прашки камъни отскачаха от щитовете или профучаваха край тях. За кратко и противно на всякаква логика изглеждаше, че векианците не ще съумеят да завземат пролуката, че защитниците ще ги изтласкат назад и ще си върнат контрола над двете тесни пробойни.

Ала векианците бяха мравкородни, а на света нямаше по-добри войници от тях, опреше ли до простичка задача като тази, затова щом лудешкият миг на опиянение отмина, те подновиха напора си въпреки стрелите и камъните, тъпчеха по труповете на собствените си сънародници и накрая стъпиха на колегиумска земя.

Веднага щом видя, че стрелците не могат да ги удържат, Стенуолд си пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Напред! — И понеже нямаше време за чакане, пръв хукна към врага с надеждата хората му да го последват там, където ги водеше.

Връхлетя връз векианската редица от щитове без особени очаквания, но старият боец в него се събуди. Може да не беше мравкороден войник, но беше въртял меч още преди тези векиански мъже и жени да са били родени. В първите секунди изненада сам себе си, убивайки двама — прониза ги покрай щитовете им, докато се хлъзгаха по сипея. От двете му страни се появи стена от разнолики колегиумски щитове, а от стената все още валяха стрели и камъни върху врага.

Нямаше за какво повече да се мисли, нямаше време за съжаление и притеснения, всичко се бе свело до дивашкия, простичък стремеж да прониже колкото се може повече векианци. Мечът му отскачаше от щитове и брони, срещаше блокадата на други остриета, но той не се отказваше, мушкаше и сечеше с дива ярост, защото това беше неговият град и тези бяха неговите хора, и ако Колегиум паднеше, с него щеше да падне и целият свят, да пропадне в епоха толкова мрачна, че дори Вещото време да бледнее в сравнение.

Смътно съзнаваше, че Балкус се бие до него, единственият друг в предната редица, който нямаше щит. С по един къс меч във всяка ръка Балкус налагаше векианските щитове с нечовешка сила, но и за миг не изпускаше от око Стенуолд, сякаш в този миг на смъртна опасност помежду им се беше породила мисловна връзка, която му позволяваше да види всеки връхлитащ удар едновременно със Стенуолд и да подложи меч, за да го парира.