Разединени равнини

Дрефос го беше пришпорил жестоко със сроковете, иначе нямаше да са тук сега. Нямаше да са тук и ако не бяха хелеронските леярни със своите неизчерпаеми количества материали на склад и способността им бързо да се пренастройват към ново производство. Тото беше работил денонощно, същото убийствено темпо налагаше и на подчинените си. Към края им позволяваше не повече от три-четири часа сън. И си спечели дълбоката им омраза — към него, полуродния, издигнал се до пръв помощник на Дрефос и техен пряк началник.

Фабриките продължаваха работата си и сега, разбира се, но Тото ги беше оставил в ръцете на други. Преди няколко дни, когато животът му окончателно се беше слял с убийствения цикъл на непрекъснатото производство, Дрефос дойде при него и му каза:

— Време е.

— Време за какво? — попита глуповато той.

— Време за истинския тест, Тото — отвърна с усмивка майсторът, като потриваше ръце и буквално грееше от ентусиазъм и нетърпение. — Войниците се упражняваха достатъчно. Постиженията им са в най-добрия случай приемливи, но ефективността на твоето изобретение ще компенсира недостатъчната им подготовка. Готови сме да пратим твоите подаръци на генерал Малкан.

— Искате да дойда с вас?

— Нима не го заслужаваш? — възкликна Дрефос. — Тото, аз много се гордея с теб. Направих истински удар, когато реших да те взема под крилото си. Би било черна неблагодарност, ако не те взема с мен сега, за да видиш творението си в действие.

„Тоест на фронта.“ Тото отвори уста и цяла навалица от думи се юрна да излезе, докато той се взираше във въодушевената физиономия на Дрефос. „Не искам да ходя на война. Не искам да гледам как творението ми убива хора.“ Но после си спомни какво беше казал Дрефос за двуличието. „Аз съм оръжейник. Заради жертвите трябва да съм там. Дължа им го. Защото е лично.“

— Ще ида да си събера багажа, майсторе — каза накрая той и широката усмивка на Дрефос изненадващо го ободри.

Ако не беше толкова уморен, пътуването по железния път щеше да е нетърпимо. Вагоните бяха претъпкани с войници, екипировка, провизии, разглобени бойни машини и резервни части за летала. Нещо като преносима война, която чака да я стоварят на най-горещото място. На Дрефос и Тото им бе отпуснато точно толкова място, колкото и на войниците, тоест почти никакво — гъчкаха се рамо до рамо с осородни занаятчии и офицери, всичките в лошо настроение. Пътуването щеше да е непоносимо, ако Тото не го беше проспал почти цялото. Събуди се чак когато непогрешимият му занаятчийски усет долови забавяне в скоростта на железопътната машина.

Отнякъде долиташе голяма врява. Тото попита какво има, но Дрефос го смълча с рязък жест. Вече бе скочил на крака, стискаше с металната си ръка една от кожените каишки, за да запази равновесие, и се ослушваше напрегнато.

— Битката е започнала — обяви той. — Пристигаме почти навреме. — После повиши глас, за да го чуят в целия вагон: — Чуйте заповедите ми! Куриер да доведе при мен генерал Малкан незабавно. Всички стрелци с щраколъкове да се подготвят за битка. Да се строят край релсите със заредени оръжия в ръка. Предайте заповедите назад!

Макар по време на пътуването основната тема за недоволство под сурдинка да беше Дрефос и неговите претенции, сега офицерите се разбързаха да изпълнят дадените от същия този Дрефос заповеди. Возилото спря с пронизително скърцане и осородни войници заизскачаха през всички врати, като се мъчеха да открият местата си в строя. От мястото си Тото виждаше как армията на Малкан прави опит да се прегрупира, очевидно понесла тежко поражение от сарнианските войски. „Точно като в приказките — помисли си той. — Пристигаме в последния момент и обръщаме битката.“

Стрелците с щраколъкове най-сетне се строиха в неравни редици и Дрефос ги подкара с бърз ход напред. Скоро хората му подминаха хилядите изтеглящи се осородни, избягали след първото стълкновение, а Тото, който тичаше с тях, видя тъмната линия на настъпващата сарнианска армия, истинска стена от щитове.

Един от стрелците произведе изстрел, най-вероятно неволно, после всички започнаха да стрелят, а Дрефос се разкрещя. Беше надянал нагръдник над робата си, но пак не приличаше нито на войник, нито на имперски офицер. Ала ругаеше яростно войниците като истински офицер и ги заплашваше с набиване на кръстосаните копия, ако моментално не презаредят оръжията си и не кротнат в очакване на заповеди.

Когато се обърна към Тото обаче, беше самото въплъщение на спокойствието.

— Далеч сме от ефективния обсег — каза той, — но видя ли?

— Какво да видя, майсторе?

— Стрелите ни стигнаха до предната линия на мравките — обяви Дрефос, доволен, сякаш току-що са му връчили подарък. — Дори оттук явно сме в обхват. Сарнианците спряха, виждаш ли? Изобретението ти е забележително, Тото!

А после отново стана делови, плъзна поглед по войниците и повиши глас:

— При моя заповед искам да се изнесете десет метра напред, за да скъсим още малко обсега. Готови! — Очите му се присвиха. — Сега!