Разединени равнини

— Сигурно е останал да пренощува при паяците, генерале — докладва Маан с неприкрита завист в гласа. Великолепните шатри на Теорнис, пъргавите слуги и най-вече жените го бяха впечатлили дълбоко.

Паякородният аристократ често местеше лагера си по навика на странстващите благородници, опъваше палатката си ту на някой хълм, ту в падина, ту на крачка от морския бряг, ту само на стотина метра от имперския лагер. Алдер му нямаше и грам доверие.

— Къде е разположил лагера си тази вечер, майоре? Какво докладват съгледвачите ви?

— Нищо, генерале. Нито дума.

Алдер въздъхна.

— Ами разберете, майоре.

Вместо да го остави на мира в собствената му палатка и да изпълни лично заповедта, Маан прати войник да намери някой от дежурните лейтенанти, а после седна най-нахално да чака заедно с генерала. Появата на лейтенанта беше истинско облекчение.

— Разузнавачите ви докладваха ли къде е разположил лагера си паякородният лорд, лейтенанте? — попита го Маан.

— Още не са се върнали, майоре.

Алдер присви очи.

— Какво, нито един?

— Моят отряд още не се върнал, генерале — повтори непреклонно лейтенантът.

— В случая не става дума за нещо важно, майоре, но когато задам въпрос, държа да получа отговор.

Маан козирува и излезе, последван от лейтенанта. Не след дълго се върна.

— Генерале, никой от съгледвачите не се е върнал.

Алдер се изправи бавно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нито един не се е върнал, генерале — повтори Маан, като облизваше притеснено устни. — Ще ви уведомя незабавно, щом…

— Но вече е почти тъмно — изтъкна Алдер. Подаде глава през платнището и се поправи: — Не, направо си е тъмно. И ти ми казваш, че нито един от разузнавачите не се върнал?

Маан го зяпна.

— Аз… говорих с поне половината от дежурните лейтенанти…

Алдер го изгледа продължително, после влезе отново в палатката.

Отиде при портупея си, който висеше на един стол, и извади меча от ножницата.

По периметъра на имперския лагер, от външната страна на правилен кръг от запалени факли, патрулираха часови и при всяка среща спираха да разменят по някоя дума. Разчитаха на факлите да разпръскват нощния мрак, защото осородните бяха създания на дневната светлина.

Първата стрела дойде без предупреждение от мрака и съвсем безшумно заради хитиновия материал, от който беше изработена. Прелетя и се заби дълбоко в шията на един войник точно над огърлието на бронята му. Войникът я погледна невярващо, изпусна копието си и падна, а двамата му непосредствени съседи само зяпаха тъпо.

Звукът от триста стрели, разцепили нощния въздух, беше тих като шепот… докато не намериха целта си.

Генерал Алдер излизаше от палатката си, когато чу първите викове.

— Какво?… — започна той и онемя. Факлите по западния периметър се виждаха между редиците от палатки, виждаше се и как гаснат една по една и как вълна от мрак залива имперския лагер. Вълна от тъмни силуети, за които почти безлунната нощ не беше пречка и които държаха в ръце почернена стомана.

Алдер чу как офицерите му се опитват да вдигнат тревога, да организират войниците за отбрана, ала нито един не успя да довърши изречението си. Наоколо му летяха стрели, пробиваха напосоки брезента на палатките или поразяваха мъжете, изскочили навън с набързо навлечени доспехи, а някои и без оръжие.

— При мен! — извика Алдер. — Кръгова отбрана около мен!

— Кръгова отбрана около генерала! — включи се и Маан в надвикването. — Всички отделения да се строят и… — А после падна и ръцете му се сключиха около края на стрела, която го беше пронизала през гръдния кош и го бе приковала към земята.

Ала Четвърта армия беше голяма, някои войници бяха успели да се въоръжат, други бяха почти голи, но всеки се включи според силите си в сражението. Алдер видя жила да се врязват във вълната от нападатели, а слабият им светлик му даде известна представа какви са. Бяха се разгънали нашироко и рехаво, а не като дисциплинирано войсково подразделение. Светликът на жилата му показа и друго — осородни войници се опитваха да оформят фронт пред него в опит да го защитят. Но усилията им нямаше да решат проблема. Това беше очевидно, макар Алдер още да нямаше представа кой е нападнал лагера му. „Паякородните, те трябва да са.“

Мравкородните на капитан Анадус бяха успели да се строят, но и те отстъпваха със застъпени щитове между палатките, като губеха хора в движение. Ако повече от войниците на Анадус бяха оцелели при обсадата на Тарк, може би сега щяха да наклонят везните в тяхна полза, но вместо да се бият, мравкородните търсеха начин да се изтеглят от бойното поле.

Нападателите се стовариха върху нестройния имперски фронт и войниците на Алдер се огънаха веднага. Генералът вдигна меча си и се хвърли напред, парира удара на една рапира и с нетипична за напредналата си възраст пъргавина се мушна под гарда на противника си и заби меч в тялото му. Неколцина от хората му изстреляха едновременно жилата си и на тяхната светлина Алдер различи лицето на мъртвия си противник.