Разединени равнини

„Богомолкоиди? — помисли си той в пълно недоумение. — От лесовете оттатък Меро? С какво толкова ги провокирахме?“ Лагерът наоколо му бързо падаше в ръцете на врага. Богомолкородните бяха стигнали до струпаните на едно място артилерийски машини и палеха де що видят с масло от счупени имперски фенери. Майор Григан и неговите занаятчии се разтичаха да угасят пламъците, но не стигнаха далеч.

— При мен! — извика отново Алдер и гласът изстърга в гърлото му от гъстия дим. Видя, че група войници начело с полковник Карвок прави опит да се присъедини към неговите хора, но богомолкородните ги дялкаха по краищата както се дялка дърво. Бяха на десетина метра, когато Карвок падна със стрела в гърдите, след което отрядът му се разсипа за броени секунди.

Мечът на Алдер се стрелна нагоре и улови спускащото се сърповидно острие, ала миг по-късно някой заби копие в хълбока му. Острият накрайник мина през ребрата и потъна дълбоко в тялото му. Алдер извика от болка и със сетни сили се опита да убие мъжа… не, жена беше… но богомолкородната го прикова с копието си към земята, стъпи на гърдите му да освободи острието, после продължи нататък почти без да забавя стъпка, освен да забие пътьом копието си още веднъж, този път в гърлото му.

— Попитахме ги колко бойци може да мобилизира Фелиал най-много — обясни Тиниса на Стенуолд, — и те казаха от хиляда до хиляда и петстотин, тоест всички освен децата. Нямаше разногласия по въпроса, че дори хиляда и петстотин бойци не могат да удържат атака на осородната армия, която ги превъзхожда двайсет-трийсет пъти по численост. И тогава ние ги попитахме колко осоиди биха могли да убият, ако самите те, богомолкородните, се хвърлят в атака. Изненадваща нощна атака срещу армия, която дълго е стояла в принудително бездействие, войниците са отегчени и не очакват неприятности…

— И те прецениха, че всеки би могъл да убие по трийсетина — довърши Тисамон. Усмихваше се — с особена, типично богомолска усмивка.

Воините на Фелиал се пръснаха из имперския лагер, като колеха всичко живо по пътя си, не спираха нито за миг, не забавяха крачка, не даваха на врага време да осъзнае, че извършителите на изненадващата атака трудно може да се нарекат армия. Не, бяха само отряд, многократно по-малоброен от противника, но вилнееха сред палатките с ярост, родена от дълго потисканата ненавист към Умелите господари на светлата половина от света.

Не пощадиха нищо и никого. Бяха богомолкородни, следователно не вземаха пленници и не държаха роби. Не очакваха милост и не проявяваха милост. Когато стигнаха до голямата палатка на дъщерите на милосърдието, Норса се изправи невъоръжена на прага й и за миг появата й сякаш смути богомолкоидите, но жаждата им за кръв беше голяма, а снизхождението им — незначително, затова нито лечителките, нито ранените се спасиха.

Онези войници, които успяха да избягат — защото дори богомолкородните не бяха докрай достойни за хвалбите си, — щяха да дадат неясни и противоречиви показания на разпитите по-късно, но тази нощ нямаше да я забравят никога. Дори разпитвалите ги щяха да изгубят спокойния си сън и да се стряскат от кошмари, пълни с кръв и сенки, сякаш самата нощ имаше зъби и те бяха паднали в зейналата й паст.

От войниците на Четвърта армия, по-известна като Шиповете, оцеля едва един на всеки четирима.

Стенуолд посрещна с изумление новината. Имперската армия, тръгнала да овършее крайбрежието, я нямаше. Теорнис вече му беше разказал как само с двеста души успял да подложи крак на цяла армия осородни, първо лично, а после чрез свой братовчед, с когото си приличали много и който лесно можел да мине за него с помощта на умело положен грим. За по-нататъшните си планове относно Четвърта армия Теорнис само беше намекнал — не искал да се хвали предварително с неща, които още били в процес на подготовка.

Стенуолд погледна към Тисамон и се ухили широко.

— Добър момент избра да запознаеш Тиниса с наследството й — отсъди той.

Тисамон обаче не се усмихна.

— Те няма да се бият за Колегиум, Стенуолд. Но ще се бият. Когато дойдат отново, осоидите ще открият, че пътят по южното крайбрежие вече си има пазачи. — Мисълта за предстоящото угаси блясъка в очите на Тисамон и Стенуолд понечи да го окуражи с някоя дума, когато Ариана го дръпна за тогата.

— Стенуолд!

Беше се обърнала и гледаше назад към стъпалата пред Амфиофоса. В сградата все още влизаха и излизаха доста хора въпреки късния час.

— Какво? — „Убийци — помисли си веднага той. — Сигурно е познала някого по лице.“

— Стенуолд, искаш Талрик за себе си, нали?

— Да, защо?

— Тогава събери войници, колкото можеш повече — изсъска Ариана. — Ако го искаш, ще трябва да се биеш за него. Сега, или ще е твърде късно!

„Войници? Когато си имам Тисамон?“

— След мен — изръмжа и хукна нагоре по стъпалата. Тисамон го последва незабавно, острието на ръкавицата му се разгъна в движение. Стенуолд чу Тиниса и Ариана да подтичват отзад; знаеше, че Тиниса вече е изтеглила рапирата си. В тяхната компания се чувстваше далеч по-сигурен, отколкото с двайсетина от мравкородните войници на Паропс, да речем.