Разединени равнини

Проблемът с наследника — кой потенциален предател от гнездото с отровни змии да приласкае до гръдта си или дори сам да зачене? Наследник, който ще стои като палач до трона му веднага щом детето се роди или решението се вземе. Но ако ритуалът на Уктебри постигнеше невъзможната си цел, Алвдан щеше да се отърси завинаги от тази тревога, защото наследник нямаше да е необходим. Защото той щеше да живее вечно.

Нямаше търпение да започне.

— Ваше императорско величество, важно е да подберем най-благоприятната дата и да не прибързваме. — Комароидът премести поглед от императора към генерал Максин. — А и кутията, разбира се. Дар като търсения се нуждае от правилния материал, с това компромиси не бива да се правят.

— Осигурена е — съобщи императорът. — Агентите ни вече я носят насам.

— Колебая се дали да поправя негово величество в това му изявление — каза Уктебри, обърна се към най-близката стена и драсна още няколко символа с тебешира си.

— Не смей да използваш сарказъм в наше присъствие, твар — повиши глас Алвдан. — Обясни какво имаш предвид.

— Аз съвсем естествено се интересувам от приближаването на това най-могъщо съкровище, ваше величество, но с дарбите си усещам, че нещо не е наред. Вашите агенти са се провалили, били са подведени или са ви предали. Така или иначе, кутията вече не пътува насам.

— Генерале? — обърна се Алвдан към Максин, обзет от внезапни съмнения. Тази новина звучеше точно толкова невероятно, колкото и съмнителният ритуал, но той вече бе приел ритуала за възможен, така че как да постави под съмнение другите твърдения на тази твар?

— В интерес на истината, ваше императорско величество — заговори бавно Максин, — вече трябваше да получа вест от своите агенти.

— Не съм доволен — смъмри го ядосано Алвдан. — Щом това нещо ни трябва, значи ще го получим. Уктебри, къде е кутията сега? Дарбите ти сигурно показват и това. — Постара се последното да прозвучи пренебрежително, но колебанията му прозираха като през дантела.

— Озовала се е в беззаконните земи около езерото Лимния, където живеят водомеркородните и където много неща се губят и намират… или сменят притежателя си. Дарбите ми, уви, стигат само дотук.

— Чу го — обърна се Алвдан към генерал Максин. — Прати най-добрите си ловци там. Да не се спират пред нищо. Ако трябва, избийте проклетите водомерки до крак.

— Както желаете, ваше величество — поклони се Максин.

— Освен това, ваше величество, ако мога да помоля… — подхвана меко Уктебри.

— Какво има? Говори.

— Нужно е да проуча сестра ви още по-подробно.

Алвдан се усмихна.

— О, толкова подробно, колкото искаш, чудовище. От всички неща, които съм ти давал досега, тя ми е най-малко ценната. Прави с нея каквото искаш, разрешавам ти.

В усмивката на комарородния се съдържаше обещание, че тези думи няма да бъдат забравени.

42.

Талрик запрати жилото си веднага щом тя прекрачи прага и Стенуолд реши, че това е краят, край, диаметрално противоположен на очакваната кулминация. Жената залитна от силата на удара, но припукващата енергия се разплиска безсилно по блестящата й броня и угасна, оставяйки черни следи като от сажди. А после Фелисе го нападна.

Масата беше помежду им и Стенуолд видя как Талрик се опитва да стане бързо, оплита крака в стола и се катурва назад, лицето му се изкривява от силна болка в незаздравялата рана. С един-единствен замах от горе надолу Фелисе разсече масата на две, напреко на дървесните жилки, по начин, който изглеждаше чисто и просто невъзможен.

Талрик се бе изправил някак и от дланите му отново изригна огън, но тя се извърна и наведе глава да прикрие лицето си зад бронирания нараменник, и макар да я разлюля, залпът отново се разплиска по бронята.

Ако беше в обичайната си форма, Талрик може би щеше да има шанс. Той беше изобретателен човек, но раните го бавеха фатално. Битката едва беше започнала, а по туниката му вече беше избило петно прясна кръв. Когато вдигна отново ръка, странният меч на жената едва не я отряза от китката. Не успя, но отвори дълбока рана от външната й страна. Талрик изсъска и се хвърли към нея, но след миг на хладнокръвен размисъл Фелисе обърна меча си и го фрасна с дръжката през лицето.

Осородният политна назад към стената и се свлече замаян на пода, а тя заби меча си в едната половина на срязаната маса и разкърши ръце. От палците й се разгънаха миниатюрни сърповидни остриета.

Талрик бе протегнал към нея здравата си ръка да се предпази, но Фелисе замахна и раздра дланта му със сърповете. Той извика от болка и дръпна ръката си. Жената се вгледа в своите ръце — едната окървавена, другата не.

После постави внимателно палци в меката плът под челюстта му и му даде знак да се изправи. В първия миг той понечи да се възпротиви, но от натиска на миниатюрните сърпове по шията му потече кръв. Талрик задрапа нагоре, като си помагаше с лакти в стената, изправи се с мъка и застана лице в лице с нея, толкова близо, все едно са влюбени.

По нейното лице изражение нямаше.