Разединени равнини

— Била си… прекършена — заекна Дестрахис и зачака да види дали това ще е краят му. — Нещо в главата ти не било в ред. Затова семейството ти те прибрало в своя дом и наело лечители да ти помогнат, но ние… но те не могли. Опитали какво ли не, докато накрая един не прибягнал до древен метод, чрез който да върне спомените ти назад до момента, когато съзнанието ти е било прекършено, и да пришие този момент към настоящето, изрязвайки всичко помежду… по-разбираемо от това не мога да го обясня. Да продължавам ли?

Фелисе не каза нищо, но Тисамон се размърда, така че паякородният продължи:

— Не минало както трябва. Не било направено както трябва… по-добре въобще да не беше опитвано, като имам предвид резултата. Но ти най-после си спомни името и лицето на човека, който ти бе сторил онова, и реши, че трябва на всяка цена да си отмъстиш. Роднините ти бяха силно притеснени. Те… — Дестрахис млъкна отново и Стенуолд с изненада видя сълзи в очите му. — Фелисе…

— Спомням си — заговори бавно тя. Талрик видя нещо да изплува на лицето й, разбра, че жената го вижда с нови очи. — Сега си те спомням. Ти си човекът, който закла децата ми.

Той не можеше да кимне, не смееше да отговори, но нещо в лицето му потвърди думите й.

— Спомням си — повтори тя. — Какво съм направила? — Свали внезапно ръцете си и погледна назад към разполовената маса и забития в дървото меч, сякаш ги виждаше за пръв път.

Талрик помръдна, отпусна се едва доловимо… и толкова бързо, че Стенуолд не разбра как стана, Фелисе се завъртя към осородния и замахна с палец към лицето му. По бузата му потече струйка кръв, но нищо повече.

— Защо не мога да те убия? — изкрещя му Фелисе. Ръцете й бяха вдигнати пред лицето му, тресяха се и се свиваха в юмруци, но тя така и не съумяваше да го удари. В ехото на крясъка й зрителите останаха мълчаливи. С периферното си зрение Стенуолд видя същия потрес да изопва лицата и на Тисамон, и на Дестрахис.

Талрик издиша бавно и продължително.

— Защото само аз съм ти останал — отвърна той през стиснати зъби. — Размишлявах много, когато ме хвана предния път. Колко възможности ти трябват? Сега съм тук, в ръцете ти, така че защо просто не го направиш? Щом ме искаш, каква по-добра възможност може да съществува?

С глас като на изгубено дете и в пълната тишина, която последва, Фелисе промълви:

— Помогни ми.

Дестрахис тръгна напред, но Тисамон го избута и я хвана за раменете. Тя посегна да го перне с шиповете си, но така и не го направи, макар че Тисамон дори не се опита да я спре.

— Ела — каза той. — Ще ти намеря нещо за хапване, после и легло, където да си починеш. — Погледна през рамо към Талрик. — Решиш ли, този човек ще умре, кълна се.

Изведе я от стаята, като спря само колкото да погледне Дестрахис в очите. Но не каза нищо и след миг отклони погледа си.

Не дойдоха за Че и на следващия ден, дори й донесоха оскъдна храна — рядка супа и натрошени сухари. Лагерът на осородните придобиваше по-уседнал вид. Над главата й долитаха звуци от дърводелска дейност — изглежда бяха решили да разширят и укрепят сградите на чифлика. Че си държеше ушите отворени, за да има какво да докладва на приятелите си, ако отново ги види някога, колкото и малко вероятно да изглеждаше това.

От пазачите дочу, че генерал Малкан нямало да придвижи войската напред. Този тип може да беше с гореща кръв, но явно не беше глупак. Предвид тежките си загуби в жива сила Седма армия трудно би затегнала ефективна обсада около Сарн, дори сарнианците да разчитаха само на себе си. Дочутото далеч не беше достатъчно, за да й повдигне духа, но поне й даде малка доза мрачно задоволство.

А Сарн явно нямаше да разчита единствено на себе си. Малкан и офицерите от щаба му трябва да бяха дълбоко загрижени, щом новина като тази беше стигнала до обикновените редници в армията, а чрез техните клюки — и до Че.

Колегиум се бил отървал от векианската обсада, следователно можел да окаже помощ на Сарн при нужда. Носеха се слухове и за най-новите съюзници на мравкородните. Говореха се всякакви небивалици за Древната съобщност и как това било древно тайно общество, което обвързвало всички Неумели от запада и сега изплувало на повърхността заради появата на Империята. Като всички Умели народи и осоидите си имаха своето тъмно минало, когато старите раси ги тормозели с вещерство и кошмари, и някакъв спомен от онова време се беше запазил и досега. В редиците на Седма армия се долавяше страх, подмолно течение, което набираше сила от неизвестността на мистериозен съперник като Древната съобщност.

Ала по-здравомислещите поставяха проблема така, както би го поставил Малкан — ако се изправеше пред стените на Сарн, дори войската му да беше във върховата си форма, бойците на Етерион и Нетион можеха да се изсипят от север и да го приклещят в щипци. Ако пък нападнеше най-напред тях, сарнианците щяха да се излеят през портите на града си и да го ударят в гръб. Не отделните елементи тревожеха генерала, а тяхната съвкупност.